Вярвате ли в любовта? Ама честно!

Нека уточня, че  говоря за  романтичната любов, която успешно се продава, опакована в лъскав целофан на сърчица. Особено интензивно в този период на годината.

(едноминутна пауза за да си отговорите на въпроса)

Вярването в любовта е ирационално като вярата в  Дядо Коледа – надяваш се да го има и да ти донесе хубави подаръци и ако не ги получиш се чувстваш излъган. Още по-ирационално ми се струва, че след като си бил лъган нееднократно, всеки път когато се влюбиш – все се надяваш, че този път ще е различно.

От гледна точка на разума  любовта не е виновна за загубата на вяра в нея.  Затваряме очи и се хвърляме в бездната на новата любов, пометени от химията  на привличането. Натоварваме обекта на любовта си с очаквания: да ни даде крила, за да се издигнем над пропастта или поне да ни държи ръката докато летим с бясна скорост към дъното й.  Да очакваш от някого (освен от себе си) да направи нещо е сигурен начин да се разочароваш. Можем ли тогава да се сърдим и да обвиняваме друг човек, че са ни е разбил сърцето, когато всъщност си го разбиваме сами? Прочетете още „Любовта, без която не можем“ →