Глътка свеж въздух в иначе леко скучна лятна София (нее, не се оплаквам – харесвам липсата на хора и коли, наистина ) е международния фолклорен фест „Витоша“, който стартира днес.

Той, моля ви се, се провеждал за 11-ти път ( аз къде съм спала последните две издания нямам идея ).

Всяка вечер до четвъртък от 19 часа на площад „Батемберг“. Програмата – тук.

Не е за изпускане утре – Корея и в понеделник – Венецуела и Грузия.

Само някой гений да беше се сетил, че хората имат нужда от тоалетна. И от пейки.

Ех, кога ли ще се научим…

С три думи:

Беше прекрасно изживяване…

С повече думи:

Организацията на входа беше зле. Минералната вода свърши. Тоникът също.

Пъстри хора. Странни хора на расти до мениджъри на молове

Ла Мари боса на сцената.

Отражението и в една витрина.

Море. Пясък. Любов.

Музика, която прониква в теб и те кара да се усмихваш.

Да се усмихваш безкрайно много мислейки си как  летиш над пусти, погалени от слънцето плажове.

И да танцуваш.

Живот в най-чистата му форма.

Щастие

Жегата си е жега и не бива да се слушат натоварващи неща.

А ефирни.

Easy и  chill out

Затова в плеъра си качих няколко песнички на Мика (малко е gay-like, но ние не дискриминираме, нали ) и вече се улавям, че вървя и си тананикам по улиците „Relax, take it eeeeaasy…“ 

Имам си и още една  – Take it easy my brother Charlie (странна версия на песента тук) мисля че на Zuco 103.

Освен това тази песен на  Ерика Баду ми действа много размазващо.

А като чуя Pokito a Poko започвам да мечтая за безкрайни плажове и нощни фиести и неволно се усмихвам. Нямам търпение до слушането на живо в сряда

Бебел Жилберто ме настройва романтично, а Gotan project внасят необходимата доза драматичност, без която знам, че ще умра от скука.

И лятото е прекрасно…

Концертът на Placebo надмина очакванията ми!

Хората се раздадоха докрай и това си личеше.  Прекрасно е да видиш, че някой не се прави на звезда, а се кефи и прави с хъс това за което му плащат.

Само че звукът беше твърде як за зала – трябваше да е на стадион.

И…колкото и да ми е тъжно, макар да са ми любимци, “Остава” не бяха най-подходящата за подгряване група.

Иначе – беше красиво, странно и болно. Като онова, за което винаги ще ми напомня музиката на Placebo…

See you at the bitter end