Вчера отбелязах деня на детето с посещение на концерта на INXS. Някои впечатления по въпроса…

Зала „Фестивална“ не става особено за концерти. Макар че момчетата я напълниха, имаше какво още да се желае от акустиката. И от сигурността на стълбището – през цялото време се клатеше яко и аз си представях апокалиптични картини на срутване…

Новия вокал с безумното име J.D. Fortune нещо не ми го вдига. Момчето мяза повечко на метросексуален (хих) фен на Таркан, отколкото на вокал на INXS. Верно, че Майкъл Хътчънс си е Майкъл Хътчънс ама…освен това с голям зор го били намерили момчето. Представям си този ако е бил най-добрия кандидат, другите какви са…

На входа ни караха да си оставяме капачките от бутилките с минерална вода с гениалното обяснение „за да не замярате вокала с тях, че ако пак трябва да си търсят нов…“.  Впоследствие обаче се оказа, че Туборг, като един от спонсорите на събитието, беше монополизирал терена и за жадните се предлагаше само и единствено бира.

Охраната имаше също така безумното изискване да не внасяме фотоапарати, като тези, които си носеха им ги вземаха и им казваха после да минат да си ги приберат. Слава Богу – не можаха да намерят моя в огромната ми чанта (едно прекрасно предимство на големите чанти и безпорядъка в тях:) ) Иначе пък как щях да им го дам само.  Но цялото упражнение беше доста безмислено, тъй като хората си снимаха клипчета с телефоните така или иначе.

Новата мода при лиричните песни на концертите – няма запалки, но нека посветим с телефони!

Извод: не съм за масови концертни изяви, освено ако не харесвам ужасно много групата (какъвто не беше случая) , не съм с подобна компания фенове и не съм пийнала нещо вътрешносгряващо 🙂

Да, и аз като леко неподготвена почти се удавих.

Имах щастието да присъствам на концерт на Улф Вакениус трио (което всъщност си беше квартет с него, барабаниста беше голям образ) и Лоран де Вилд трио в зала „България“.

Бяха наистина невероятни музиканти но си отбелязах наум две неща и дебело си ги подчертах:

1. Изключително трудно възприемам изцяло инструментална музика. Трябва да е артикулирана, за да я разбера, в противен случай се напрягам и се губи част от удоволствието.

2. Харесвам джаз, но не мисля че бих могла да отида на пак на джаз концерт. Поне не в зала. Джазът за мен или трябва да е импровизация и контакт с публиката ( в този смисъл свиренето на открито ми звучи къде къде по-адекватно), отколкото седене в полутъмна зала. Или си е фон за други приятни занимания в съботен следобед – четене, писане, рисуване и „труд и творчество“ на бижута…И май-харесвам повече „ню-джаз“ отколкото класическия.

Най-хубавото е, че на 29-ти следва Белен Майа, което звучи доста по-като-за-мен, особено след като има танци. А после, на 23 юни, нещосъщо толкова вълнуващо – Yamato- The drummers of Japan 🙂 Но, това не е всико  – на 7 юли – Dulce Pontes .

Задава се концертен месец май 🙂

Напоследък много ми допада онлайн радиото (то не е точно радио, а по-скоро хубава компилация от песни) на Дюкян Меломан . Влизам, отварям си линка, симпатично озаглавен „още едно прозорче с допълнителни програми“ и си избирам от там Nu jazz/Lounge (поне на мен най-ми допада от наличните).

И направо се отнасям…:)

…at least I have her love

the city she loves me…

/Under the bridge, RHCP/

Когато се чувствам сама и ми е тъжно се сещам за това. Наистина, София ме успокоява, разходките по познатите улици, старите сгради, абсурдните надписи, хората. Разтварям се в града и преставам да мисля че в момента не мога да концентрирам любовта си към един човек, може би защото е твърде голяма и странна. Толкова голяма, многолика, че може да бъде споделена само с града…

***

Музиката е неразделна част от сливането ми със София, всяко място и част от деня си има своя мелодия.

Сутрин

Последните дни спах у една приятелка, която трябва да ходи рано на работа в Бизнес Парк-а, та се налагаше да излизам в 8. Видях София сутрин, протягаща се, още сънена, с хората полека-лека тръгнали на работа, стискащи заветното кафе и досънуващи сънищата си. Трамваите, подрънкващи ( все още бодро и весело), метачите и продавачите на гевречета…

„Гравити Ко“ с „Ain’t no sunshine“ и „Away“ се оказаха много подходящи за сутрешно кафе на „Гарибалди“. Отново изпитах чувството че съм някъде и никъде по света. И че съм щастлива там където съм:)

Следобед

„Шишман“ и уличките наоколко, пресечните на „Витоша“ и „Графа“, градинката при църквата „Свети Седмочисленици“. Под жаркото лято слънце очертанията се размиват, движенията стават лежерни и времето не бърза за никъде. Дори спира, запечатвайки на снимка представата ми за малка уличка в някой град в Латинска Америка. Салсата е най-логичното продължение на това мислено пътешествие…и се озъртам зад ъгъла, тайничко очаквам някой изкусен салса танцьор да се появи и да ме покани на танц:)

Надвечер

„Моста на въздишките“ до НДК. Банално място, комерсиално и с атмосфера не особено подходяща за въздишане (освен ако човек не си пада по отровни изпарения). Обичам да ходя там на свечеряване и да гледам как фаровете на потока автомобили се сливат в размити светлинни петна и линии. Сякаш гледам през мокро стъкло или през сълзите в очите ми…

„Остава“ са най- истински в този момент на градска меланхолия. И на удоволствие от нея…

Вечер

Понякога, когато съм в автобуса късно вечер (94 ще ми липсва, толкова много емоции преживях по този маршрут някак между другото) и си мисля за деня си, за бъдещето, за чувствата си…Depeche mode звучат с някаква убийствена обреченост и безнадеждност. Особено болезнено и примирено в „Damaged people“

„When I feel the warmth of your very soul

I forget I’m cold and crying“