Знам че не съм писала от 100 години тук. Знам и че фактът, че нямам нито свободна минута на работа и интернет вкъщи не е извинение. Учудващо бързо обаче започнах да свиквам с живота офлайн…и да предпочитам в свободното си време да не пиша 🙂 Особено след като ме обвиниха, че последния ми мейл бил ‘твърде дълъг, а изреченията можело и да са по-лесносмилаеми ако са по-късички’. Нда…
И така, преместих се да живея в един истински индийски квартал. В стаичка с двойно легло, баня, тераска и малък кухненски бокс. Условията са почти спартански. Често спират тока, и тъй като няма бекъп (за разлика от затворения комплекс, в който живеех) понякога си се къпем на тъмно…или просто не доглеждаме филма, който сме започнали да зяпаме по телевизията:) Нощем около 1ч., после около 3 ч. имаме прекрасна серенада от около 30-тина (макар да звучат като над 100) мили улични псета, а сутрин се будим от нежните звуци, долитащи от съседния строеж.
Но, Индия е страната на духа, така че живущите тук стажанти сме над над тези неща 🙂 Освен това, на покрива на сградата е толкова хубаво – вечер често пийваме бира, бъбрим на хлад и гледаме звездите, а в късния неделен следобед покривът е идеалното място за мързелуване и трупане на тен с книжка в ръка 🙂
Всичката тази идилия е всред най-прекрасния прашен и мръсен квартал на Гургаон.Само на 50-тина метра от входа на нашия блок се е ширнало поле, изпъстрено с отпадъци от всякакъв вид и давност, преживящи свещени крави, изпосталели кученца и собственици на велорикши, дремещи в очакване на някой клиент. И, разбира се, неизбежните дюкянчета, където всред всичката мръсотия на света се приготвят какви ли не невероятни ястия, бръснарниците с гръмки имена, уличните търговци на плодове и сергиите с цър-пър мръвки с неизвестен и твърде съмнителен произход.
Както вече споделих – не бих могла да ви опиша какво е точно, защото няма как да усетите миризмата 🙂 Макар че…едва ли точно тази миризма ще ви допадне. Но и това е част от многоликата Индия. Нещо, което можете да си представите обаче, е невероятният брой мухи – толкоз много мухи не бях виждала досега в живота си, честно 🙂
Вчера решихме да идем до местното пазарче да си купим малко плодове и зеленчуци. Беше си истинско индийско изживяване. Блъсканица от мърляви мъже и глъчка. На сергиите, наредени направо по земята се продава всичко – папая, грозде, банани, лайм, портокал, кокосови орехи, дини, всякакъви зеленчуци, подправки (жалко че нямах фотоапарат да снимам сергията с подправките), дори дрехи и дребни вещи за бита. Колкото и да беше ужасяващо, имаше и полу-жива риба…А в съседство един брадат юначага най-невъзмутимо кълцаше месо върху не дотам хигиенично дървено трупче без изобщо да се смущава от факта че месото почти не се види от накацалите по него мухи.
И това пазарче се намира само на някакви си 500 метра от модерните бизнес-сгради на Гургаон, където всеки ден хиляди добре облечени индийци ходят на работа, нарамили смешните си lunch-boxes, пълни с даал (леща) и ориз.
Вече ме съветваха да се махна от това място (макар че се нанесох едва преди седмица) защото “лошите условия на живот ме карат подсъзнателно да чувствам носталгия по дома”. Честно казано, ако някой ми беше казал че ще живея тук – щях да му се изсмея. Изглежда обаче явно съм прихванала от индийския непукизъм. И си казвам – да поживея малко тук…пък да видим какво ще стане…:) Едно е сигурно -София вече ми се струва Рай под небето!