Тези дни, покрай подготовката на една училищна постановка имах възможност да посетя интересен антикварен магазин.
Огромно, прашно помещение, задръстено с всякакви предмети. От масивните дървени гардероби и бюфети, елегантни масички и столове, посуда, та до най-малките и изящни порцеланови чашки.
Толкова много човешки съдби.
Счупена цигулка. Руски автомобил-играчка. Дървена шейна с кормило. Военна каска със заварена дръжка, превърната в черпак.
Тишина. Безшумните стъпки на черната котка, която се разхожда тържествено из своето собствено Царство на мъртвите. Едва доловимия шепот на струпаните един над друг предмети. „Погледни към мен! Виж ме, аз може да съм поизцапан, но пък съм все още здрав“ , пъчи се стар прашасал скрин. „Едно време бях толкова изящна и красива, че всички ахваха щом застанеха пред мен“, шепти тоалетка с повехнала вече хубост. „Ако знаете само какви важни особи са седели върху мен. Аз съм един истински аристократ!“, ревматично проскърцва прояден от дървениците стол.
И миризмата. На прах и преходност. На хиляди истории. На раждания. Любови. Страсти. Смърти.
Ако искате да чуете или да помиришете вечността влезте в антикварен магазин.
Вероятно ще уловите и онази прозрачна, носталгична романтика на мъртвите предмети, така добре пресъздадена от Атанас Далчев:
Стаята
Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах на всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъканал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели,
окачени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.1925
Вила Вилекула 
Предметите са си съвсем живи и изпълнени със спомени, които разказват. Мъртви са онези, които са се изживявали като техни притежатели. Може да се каже, че едни предмети са по-живи от други, в зависимост от начина, по който са били докосвани от техния човек или хора. Предметите в антикварните магазини не са били, няма и да бъдат самотни. 🙂 Съвсем не е сигурно, дали същото може да се твърди за хората им.
„Може да се каже, че едни предмети са по-живи от други, в зависимост от начина, по който са били докосвани от техния човек или хора.“ Много добре казано.
И да. Хората, които са притежавани от предмети са вероятно по-самотни от предметите, притежавани от хора.
Много интересна тема. Аз от скоро развих нежелание да трупам каквото и да било излишно и също да ползвам всичко, каквото имам. А ако човек, когато си отиде, не остави нещо след себе си освен спомен, това достатъчно ли е?