Днес е 3-ти март. Национален празник на Република България.

Аз обаче няма да ви поздравя с поизпразненото от съдържание „Честит празник, БЪЛГАРИ!!!“ (особено важно е българи да е с caps lock и три удивителни).

Няма да ви поздравя, защото не чувствам този празник като свой.  Не мога по график да се почувствам горда, че съм родена в България.

Няма да ви поздравя и защото мисля, че е крайно време да престанем да се сещаме че сме българи само на 3 март, 24 май и 6 септември. Да веем знамена и пеем патриотични песни само „на празник“, докато през останалото време тайно мечтаем да емигрираме и явно псуваме съдбата, че сме се родили точно тук.

„Националната гордост“ в момента е кухо понятие, което чакаме някой да изпълни със съдържание вместо нас. Вместо сами да си създадем нещото, което да ни дава повод за гордост. Да правим изключителни неща, които да ни карат да сме щастливи,че сме българи и помагат на останалия свят да види България като уникална страна.

Да напишем нашата история. Заедно.

Но „заедно“-то винаги е било най-трудно за българите.

Без това „заедно“, обаче, дори и да достигнем по-добър жизнен стандарт (което неминуемо ще се случи в следващите десетилетия), ще си останем най-нещастната нация в света.

Аз не бих била особено горда да съм родена в най-тъжната държава на планетата, а вие?