Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх след случилото се в Париж миналия петък. Не, това вече не е смътна, далечна тревога от потенциално природно бедствие или епидемия. Този нов страх ми диша във врата: така се страхувах през 2008 г., когато не успях да ида на кино в Делхи и чух по телевизията, че бомби са избухнали на метри от мястото, където трябваше да бъда.  Това е ужасът на осъзнаването, че не си неуязвим и мантрата „Това  няма как да се случи на мен и близките ми“ е изгубила силата си. Най-парализиращото в този страх е, че  не можеш да я познаеш в тълпата. Не можеш да посочиш с пръст и да кажеш – „ето, този е „терорист“. На практика атентатор би могъл да бъде всеки.

Без да омаловажавам физическата заплаха, обаче, имам един по-голям страх и той е свързан със загубата на адекватни човешки реакции в подобна ситуация. Продължавам да чета и слушам безумни неща от  хора, чието мнение по принцип уважавам.  Обвинения,  присъди и сочене с пръст. И  тонове вербална агресия. Може би преувеличавам, но след всичко прочетено, пътят към загубата на човечност ми се струва доста по-кратък, отколкото си го представях, а крачката между вербалното и реалното насилие –  не толкова голяма.

Кошмарът в Париж  измъкна всички ни от зонaтa  на комфорт. Това е болезнено, но за съжаление неизбежно. Хубавото е, че имаме избор: да продължим да надуваме дигиталния си его-балон,  като непременно държим да наложим мнението си като единствено правилно.

Или да замълчим.

Струва ми се, че именно в тишина можем да намерим отговорите, които всички търсим в последните дни. И смелостта да запазим човешкото у себе си.

Друг начин за индивидуална борба с тероризма  не виждам.

Преди няколко години, докато живях в Индия, домът ми беше едно общежитие. Сива, четириетажна сграда, в която често нямаше ток. Наоколо имаше множество подобни сгради, бунище (на което понякога издигаха шатри и правеха сватби) и прашни улици.
Ако отида днес в Гургаон, едва ли ще намеря мястото – нищо чудно да са построили поредния модерен офис, жилищен комплекс или мол. Но дори и U-59 (номерът на блока, който наричахме u-pipty-nine, имитирайки хинглиш) да е там, домът вече го няма. И онази година – луда и прекрасна – няма как да се върне.

При пътуването ми до Берлин наскоро отново ме споходи усещането, че съм „у дома“. Прибрах се в София, но продължих да пристигам и заминавам, докато четях „Куфарът на брат ми“ в метрото. Мъчеха ме въпросите, които си задавам (а и не само аз) вече толкова време: Защо съм „тук“, а не там? (Къде там?); По-добре ли ще съм „там“?; „Тук“ или „там“ е щастието? Къде е домът ми? Прочетете още „Тук, там, у дома“ →

Ако не бях харесала как пише Бояна Ламбер в блога си, едва ли щях да разбера за книгата й , още по-малко пък да си я купя и прочета. Но явно звездите, отговорни за това точните книги да попаднат в ръцете ни, са били благосклонни. Така се оказах притежателка на том от 368 страници с провокативното заглавие “Моето порно”.

Ако трябва да обобщя “какво е искал да каже авторът”, бих перифразирала култовата реплика от “Туин пийкс” – “Тази книга не е това, което е”. Тя не прилича на нищо, което съм чела досега и именно това ме заинтригува.

“Моето порно” е интересен експеримент – авторката публикува текстове, писани в блога й в продължение на 6 години. Книгата няма съдържание, нито бележки под линия и обяснения. Корицата й определено не е “модерна” и не “хващаща окото” . Колко тъпо – кой ще си купи нещо на хартия, щом вече го има безплатно в интернет? И с такава “грозна” корица – как книгата ще се отличи в морето от боза, която залива книжарниците? Доста смело и самоуверено от страна на неизвестната (поне за мен) авторка да мисли, че ще има успех. Прочетете още „Четох порно“ →