В края на едно щастливо лято

притихвам…

Подреждам си мислите.

Складирам си слънцето.

Затаявам дъх  в очакване на

септември.

Подрънкващ със звънчетата по

пъстрата си циганска пола.

Топъл и мек,

красив

и малко тъжен.

Като целувка на раздяла.

като светулки във буркан

събирам лято…

на кого ли ще го дам?

Имам един любим момент от пролетните следобеди.

Когато слънцето вече е ниско над покривите и клони към залез, светлината е най-красива.

Някак тиха и поетична едновременно.

Времето спира.

Слънчевите лъчи гъделичкат кожата и сякаш топлят овътре. Сетивата се отварят.

И внезапно – красотата извира от най-невзрачните предмети. Като това цвете в кухнята, което просто си  седи там, ден след ден, незабележимо.

До вчера, когато лумна в цялата пред-залезна светлина.

Дано има повече такива следобеди тази пролет…

Тази вечер времето е някак мусонно.

Напомня ми за първата ми среща с проливните дъждове.

И за това как с тайфата смело газихме боси в калните реки, течащи по тъй наречените „улици“ и бързахме да хванем влака за поредното  пътешествие през уикенда.

Мусонът е лудост. Във въздуха има нещо неуловимо, което те тласка към безразсъдство и едновременно с това те прави щастлив че си жив и си част от стихията.

Именно това почувствах днес при залеза…енергията, точно преди да бъде отприщена. И радостта, че съм част от това.

Така че, както се пее в тази песен от хубавия филм „Monsoon wedding“ – „Боже, нека да вали“ 🙂