Тази вечер  беше хубава…

Запознах се в един магазин с момиче, което каза че с танцуване на салса по 3 часа всяка вечер се свалят много килца и тя била станала 44 когато танцувала. Малко беше трудно да и повярвам, че май беше по-закръкленка и от мен:) Представи ми се като Кари – мисля че се възприемаше като Кари Брадшоу от Sex&the city. Това беше просто неумолимо смешно.

*** 

 Бяхме седнали в градината на MRPizza на „Неофит Рилски“(бившето Авалон). Там е хубаво…като цяло обичам такива вътрешни дворчета. Имаше един хубав голям котарак от другата страна на оградата. Беше явно любовчия, защото половината от едното му ухо го нямаше 🙂 Храних го с пица, а той лакомо протягаше лапа в процепчето на оградата…

 ***

Бяхме с Лиана и Меган. Лиана е толкова невероятна – висока само 1.50 м, а толкова енергична и позитивна, опасна направо. Кокори ги ония големи тъмни очи ини убеждава как в Армения това, в Армения онова. Абсолютен образ! А Меаган казва че в Армения всички са толкова готини. Май си струва да я посетя таз страна. Още повече като чух за фабриките за коняк, вино, бира и шампанско 🙂 А да, опитвахме се да обясним разликата между „прошляк“ и „плужек“ на английски.

Та…пролет е…и се случват такива хубави неща 🙂

Както се казваше в една не особено оригинална реклама на бира…вдъхновена и аз от поста на Еленко за това как работят в Google…реших да си помечтая как бих искала да изглежда работното ми място. Нали мечтите са безплатни…а току виж съм дала добри идеи на някой напредничав работодател 🙂

И така…

Като за начало мисля, че би било хубаво да има достатъчно място за всеки. Сегашните ми 4 квадратни метра не ме устройват особено. Мисля че и четирите чекмедженца са ми малко недостатъчни…

Светлина и въздух. Естествени когато е възможно. Не само от лампа и климатик.

Тишина или възможност за шумоизолация. Предвид факта че имам шумни колежки, който често обичат да обсъждат някакви изобщо не-интересуващи ме неща на висок глас. Предвид факта че лесно се разсейвам.

Компютърче – за предпочитане едно симпатично лаптопче което да хваща wireless-a, покриващ всички точки на офиса (добре де, може без тоалетната).

Дотук с основните базисни неща.Сега малко глезотийки:

Кухня или стол – не държа на някакви засукани манджи, но би било прекрасно да има къде да закуси човек с нещо нормално и различно от донът, кроасан и прочие калорийни бомби. Би било вълшебно ако след изтощителен разговор или работна среща има отде да си вземеш свеж плод или зеленчук или фрешче някакво (от онова хубавото лимон-джинджифил). А да – и в тази кухня да не се пуши, моля 🙂

Вътрешен двор – застлан с плочи и с достатъчно зеленинка, както и цветя. С удобни диванчета и съответните масички – за срещи, работа или просто приятно време с интересно четиво. Internet access  е по подразбиране.

Място за спорт – да, да …знам че и сега има наблизо басейн, ама …друго си е някак. Басейн и фитнес/зала за упражнения/танци – най-прекрасния начин се успокоиш ако си бесен на някого.

Мисля си дали не е добре да има и от онези анти-стрес зали, които казват съществували в Япония. Да чупят хората чинии или да замярат дарц с окачена снимка на шефа…

И съвсем щях да забравя. Обзавеждането и цветовете са много важни! Омръзна ми от бяло и сиво. Цветовете, без да се прекалява, разбира се, са свеж начин за създаване на хубава работна атмосфера. Разчупените форми и нетрадиционни материали– също 🙂

 Еееех…мечти 🙂

Обичам да пътувам с влак…

НО

Последното ми опит за закупуване на билет беше същински подвиг.

Софийската централна гара си е като бойно поле (макар че само ден преди да ида за билет Петър Мутафчиев демонстративно беше открил новите модерни ескалатори) . Страховити войни са ЖП служителките, гледащи отегчено и леко презрително над изхлузените си на носа очила. Мда. А аз исках само „билет отиване и връщане до Варна за спален вагон“. Отне ми 20 минути лутане (междувременно отнесох и недоволството на няколко ЖП гише-пазителки) за да открия къде точно мога да се сдобия със заветния билет. Кому са нужни големи и четливо изписани табели на ценралната гара на столицата на една европейска страна?

И ВСЕ ПАК

Пътуването с влак си има предимства…

като например:

• Можеш да отваряш прозореца и да оставяш вятъра да ти роши косата и после да се опитваш да го уловиш в шепи.
• Можеш да станеш от мястото си и да се поразтъпчеш, опитвайки се да не изглеждаш много смешен от клатушкането на влака. Да гледаш хората в коридора и дори да намериш интересен събеседник.
• Можеш и да си седиш на мястото и да слушаш какво си говорят хората наоколо като уж се правиш че слушаш музика. Невероятно колко лични неща си споделят пътниците, които се познават едва от няколко часа.
• Можеш да се влюбиш в „ей онова момче през две купета“ и тъкмо когато събереш смелост да го заговориш – той да слезе на следващата гара.
• Можеш да поспиш спокойно изтегнат в легло, застлано с недотам чисти чаршафи и изключително чувствително към всички вибрации при потегляне, спиране и движение на влака. Но все пак легло.
• Можеш да прекараш много забавно ако пътуваш с още 5 приятелки в един кушет-вагон през няколко европейски граници в продължение на няколко дни. Лични впечатления – струва си 🙂
• Можеш не само да четеш, но и да пишеш и да рисуваш.
• Сигурно можеш да правиш и много други хубави неща за които в момента не се сещам…

Колкото до недостатъците на пътуването с влак…ще ги пропусна…защото всички и без това ги изтъкват. А понякога е хубаво да поограничим негативизма, нали 🙂

Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с „непознати другарчета“ в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България 🙂

По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече „никой не пише на полковника“ (както се казваше в една руска песен).

Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!

Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.

Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт 🙂