Днес бях на кратка командировка до Самоков и обратно.

Странно, но изобщо не съм сигурна дали това се случи или съм го сънувала -толкова нереални и различни от обичайния ми свят ми се видяха нещата по пътя. 

Нямах никакво време за разглеждане и усещане атмосферата на града, но ако трябва да нарисувам с много едри щрихи цялото пътуване, резултатът би бил нещо такова:

язовир „Искър“, който ни съпроводи по една дълга отсечка от пътя – отвратителни завои (дори на „Шипка“ са по-приятни)- странни зимни пейзажи с есенни листа – картофи – пропаднал път с голяма дупка – грозно порутено общежитие – още грозни стари блокове – магазини с шарени стоки – лъскави джипове с дебеловрати шофьори – странно заглеждащи колата ни хора – пусти улици – огромна „Община“ в соц-стил (интериорът ми напомни за стария „Пионерски дом“ в Търново) – нелепо претенциозна сграда на читалището – „показен“ магазин (така и не разбрах какво „показват“ там) – стара турска чешма – джамия – усещане за друг свят – часовник спрял преди поне 40 години – тягостно чувство на разруха и изоставеност лъхащо отвсякъде.

Дано не ми се сърди някой самоковец като прочете това. Истината е, че града ме заинтригува и бих отишла да го разгледам. Този път наистина 🙂   

Днес бях в City Centre Sofia.

Видях много хора, стиснали в ръцете си заветния пакет ( съдържащ я обувки от Geox, я парцалче от French connection)…

И всички изглеждаха доволни.

Да притежават и консумират. 

 I can’t get no satisfaction…

Щастието било толкова близо. А аз се изтрепах да го търся къде ли не… 🙂

Трябва да ида да си накупя малко „щастие“ в пакети. Нали сега е сезона на намаленията!

От няколко месеца храня надежда за истинска зима. С температури под нулата. С щипещ носа ми студ. Време да си нося пуловерите, които сега стоят заключени в гардероба.

Не че толкова обичам зимата де. Напротив. От всичко най-много мразя да ми е студено всъщност. (Бррр, само като си помисля например че пода под краката ми може да е студен мога да отложа ставането от леглото с още минутки…)

Обаче, присъствието на 4 сезона (или, оки, ще се примиря с глобалното затопляне, присъствието на поне 2 сезона – топъл и студен) ми е необходимо. От психологическа гледна точка то утвърждава една много приятна цикличност, а цикличността винаги ме е успокоявала. Сезоните поставят спомените на точното им място в албума. Помня например че когато тичахме боси в дъжда беше август и валеше дъжд. Сега като вали дъжд и през февруари и е почти толкова топло като през август – как да запомня?

И физически е някак добре да има някакви сезони. Не може да се потиш по 24 часа 365 дни в годината, нали? (Макар май това се очертава да е тъжната истина, която ще ни застигне през следващите няколко години).

Именно заради възстановяването на това равновесие днес съм щастлива. Зимата напомни за себе си. С щипещ студ и режещ вятър. За пръв път от около месец и нещо носих шал, шапка и ръкавици. Макар да беше неприятно ми достави някакво особено удоволствие.

Сега, остава да се надявам на СНЯГ. Много сняг. Да затрупа всичко. Да газя в него и той да хрупти под краката ми. Да е бял (поне за ден) и да скрие дупките, кучешките „радости“ и всички боклуци. Да блокира движението в София и да създаде лек налудничав хаос.

Зима без сняг е престорена милувка. Не ти носи топлина и се чувстваш излъган…

Когато станах сутринта и излязох за работа улиците ми се сториха изненадващо спокойни за петък. Разбрах какво става едва когато стигнах до градинката на Народно събрание и видях полицията и пожълтелия от таксита площад. Тролеите -спрели. Хората – крачат пеша и си проклинат наум. Тайничко се зарадвах че не ми се налага да пътувам днес и си помислих че всичко ще свърши бърз- бързо.

Но, не би.

Оказа се проблемът е дълбок – социален, политически, па дори и народопсихологически. И цял ден това дъвчем…

Гледах снимки от протеста. Лицата на тези хора бяха озлобени и диви . Те искаха да протестират, не само защото техен колега беше убит, но и защото имат нужда да излеят някъде събралата се агресия. И от това цялото събитие придобива грозния привкус на неовладяна стихия.

Шествието за медиците в Либия в сравнение с протеста на шофьорите си беше направо мирна разходка…

От цялата работа осъзнах няколко неща:

Първо: Че не можем да протестираме цивилизовано, така че хем да постигнем исканията си, но без да блокираме напълно функционирането на системата. Или пък можем, но не искаме.

Второ: Всичко е толкова пошло в тази страна, че популизмът тържествува. А именно той е формата на манипулация, която най-много мразя 😦

Трето: Страхувам се от бeзумните тълпи. Страхът на буржоата, който се бои да не бъде развален подредения му свят. Този страх ме кара да се ужасявам от себе си.

И все пак – в цялата тази картинка на хаос и агресия имаше нещо безмерно хубаво.

Хората, като не можеха да си ползват колите и градския транспорт, ходеха пеша. Разходиха се. Не се блъскаха. Имаше въздух. На светофарите на Военния клуб се пресичаше и на червено. 🙂 Скейтърите и велосипедистите се радваха на неочаквания подарък – пусти открай- докрай булеварди – само за тях. Аз също се радвах с тях 🙂

 А въздухът сякаш не мърдаше, а бе сгъстен и нажежен до червено. Може би така е при всички размирици, така е в мига преди да се взриви напрежението.

Връщането към нормалния ритъм бе странно и приятно. Като да вкусиш София за първи път. Май все пак в протестите има нещо хубаво…