Лятото дойде!
Подмамено от кавала на Теодосий по време на мини джаз-феста .
Подхванало лекотата и безгрижието под ръка.
Сладкото безсмислие на разговорите с непознати.
Уханието на измития от дъжда град.
Цветовете на първата за тази година дъга (надявам се да има и още).
Вкусът на не-бързащо-за-никъде Mojito.
Дано и вашето цветно лято е дошло 🙂
Напоследък ми попадна една статия във вестник, в която се описваше животът на някакъв българин, който отишъл в чужбина, устроил се и заживял там щастливо. На въпроса дали има намерение да се върне в България той разбира се започва да плюе змии и гущери и да обяснява как няма да се върне, защото, видите ли България е една безнадеждно пропаднала страна.
Чудя се защо, когато някой журналист прави репортаж за българи в чужда страна, се смята за нужно да се изтъкне как там хората успяват, защотото е по-лесно. И да се подчертае, че ако си бяха останали в България, тези българи едва ли щяха да постигнат и половината от сегашния си успех.
Да, ама не. Не мисля че някъде по света е „по-лесно“, още по малко за емигрант от малка балканска държава. И единствената причина някой да не успява тук е защото е решил че няма смисъл да се хаби, защото…все пак това е само България. Страната на ограничените възможности.
Това, което ме озадачава най-много – защо колегите журналисти не взимат да покажат някой българин, който е успял в България? Има много хора, които си изкарват прехраната честно и попадат в графата „успели“.
Няма как да си вдигнем националното самочувствие ако постоянно си повтаряме колко пропаднало място за живот е България, нали?
След една година прекарана в Индия имах огромното желание да се върна там за „още малко“. Неизбежно е – някакъв вирус е това – лови те и няма как да избягаш. Малария, слава Богу не лепнах, но Индия…:)
Едни планове бяха, едни идеи за пътувания из Азия. Щастливо и доволно си подадох документите за виза на 12ти Февруари.
Служителя в посолството се усмихна мазно и ми обясни че „По принцип според нашето законодателство не можете да подавате документи за такава виза за втора поредна година“. Но въпреки това си ми прие документите. И те потънаха в някоя прашасала купчина в душния храм на делхийската бюрокрация.
Десетки телефонни разговори, мейли, официални писма, връзки, ходатайства. Три месеца слушах едно и също – „Чакайте, ще си получите визата“. Кога – само Бог знае…Може би след 7 месеца (колкото чака една българказа работна виза, която в момента е там). Ми да ама не. Индия се отлага с неопределено време.
Очевидно, някой отгоре се опитва да ми покаже, че не ми е мястото там в момента. Но както казват „всяко зло за добро“ 🙂
Поживем-увидим!
Преди малко тук имаше истинска пролетна буря, с големи светкавици и малко дъжд. А след дъжда никнат разни мисли.
*
Прекрасно е как хубавото време кара собствениците на заведения да усвояват всеки милиметър отворено пространство. Така в центъра на София човек открива кокетни закътани дворчета с размера на черга или дори изтривалка. Но с неизменна масичка и две столчета до нея 🙂
*
Новата отсечка на метрото ме наведе на мисълта колко хубаво би било ако бяха инвестирали в по-разчупен дизайн на метростанциите. Сега с тези плочки приличат на баня. С едно изключение – станция „Жулио Кюри“. Все е нещо като за начало…
*
Не мога да спра да се учудвам как хората изобщо не четат указателни табели и надписи, дори да се блъснат в тях. Днес един възрастен човек се беше облегнал на апарата за билети в трамвая и усилено се тюхкаше, че „шофьорът не продава билети“. И в автобусите същото – търсят си местата и гледат ли гледат нагоре, минават три пъти по дължината на автобуса и не се сещат че, очевидно щом номерцата не ги пише над седалката, сигурно са някъде под нея.
*
Тези дни си мисля за поговорката „Каквото повикало – такова се обадило“. Наблюдавах днес една жена как се скара на едно момче (той явно я бутна леко в трамвая) и в рамките на 1 минута успя да го засипе с такава помия от агресивни думи, че направо ми се изправи косата. Той естествено и отговори подобаващо. Питам се – как очакват хората някой да е мил с тях, при положение че те си кътат агресията и кривото настроение и само чакат някой да ги бутне леко, за да избухнат. После си тръгват нехаещи, освободили негативния заряд, който се предава нататък…
Вила Вилекула 