Днес в този прекрасен есенен ден нашата любима столица отново има празник.

Проблемите отново са си същите, без особен шанс да бъдат решени в близките 30 години. Пак прескачам кучешки изненадки, пак се провирам между спрени автомобили или притичвам виновно пред някой каращ с бясна скорост джип с тъмни стъкла. Отново се клатя в раздрънкани и мръсни автобуси, пътувам минимум 30 минути в който и да е час на деня и в която и да е посока и слушам дивата чалга или каруцарските псувни на някой немит-незнайно-откога таксиджия с големи претенции. Продължавам да срещам намусени и агресивни хора, готови да ми скочат на бой само защото са станали с грешния крак от леглото.Задушавам се от претенции, изгорели газове и бетонни стени. Стряскам се и насън от образа на тъмния рицар на доброто ББ (или The one whose name must not be told ако обичате).

Обаче, като се замисли човек – в крайна сметка във всеки голям град е така. Е, верно в София е по-лошо, отколкото в Амстердам например, но пък е по-добре от Ню Делхи. Но и това е въпрос на субективно възприятие.

Затова реших да се замисля кое ми харесва в този град …може да е малко, но пък си го има, и го няма никъде другаде 🙂

Харесва ми сутрин да чувам камбаните на Александър Невски и да виждам златните кубета от прозореца си. Всеки път са различни, но винаги носят едно и също топло чувство – че съм си у дома. Обичам и денят ми да завършва с камбанния звън, разнесъл се над покривите…

Обичам „Шишман“ – със всички дупки, неравности, плюещи плочки, неправилно паркирани коли, блъскащи се в мен хора. С магазинчето за сладки срещу Руското училище. Със зарзаватчийницата, където моята приятелка продавачката винаги ми подава плодовете с усмивка ( и за миг успявам да забравя колко са скъпи). С магиите на „Дар за горене“ , с жълто-синьото на „Мачу Пикчу“. С „Билкова“ и „Медитерани“. Когато е огрян от късното следобедно слънце или в сумрака, когато първите нощни птици вече се събират на по бира. Ако има някое място, където наистина се чувствам „аз“ , това е „Шишман“. Не знам дали е съдба, но откакто съм в София – и двете ми работи са на раздстояние 100 метра от тази вълшебна уличка.

Обичам малкото останали градинки. Особено тази пред Народния, градинката до Народното събрание и „Кристал“.

Хубави са и старите къщи с малките скътани дворчета, където не знаеш какво може да откриеш…

Харесвам графитите – това, че някой се старае да развесели и направи цветен сивия град 🙂

Обичам площада пред НДК и Моста на влюбените. Винаги има толкова много слънчеви хора.

Обичам и да правя night window shopping по „Витошка“. И „Славейков“ обичам.

Като се замисля – София не е чак толкова ужасна…просто когато ни писне е добре да сменяме малко гледната точка. И да се усмихваме. така градът определено ще е по-приветлив 🙂

Днес беше една много слънчева и хубава неделя. Не знам защо, но имах усещането, че един от последните такива дни, преди изведнъж да завали, а скоро след това да забръска сняг. Все пак обаче остава надеждата за хубаво, топло и слънчево „циганско лято“.

Та…станах към 11 (имам си извинение, моля моля, щото си легнах в 5.30 заради един двоен рожден ден на който се разбих от танци:) ). Не знам как се случи, ама грандиозните ми планове за „правене на разни важни неща“ някак си отстъпиха място на качване в нета и „надписване“ на снимки от купона (хм, поне двама души ми казаха,че много са се забавлявали като са чели надписчетата ми;) така че това ще си го отчитам като добро дело ). После излязох и беше много хубаво…

Мислехме да ходим да видим изложбата „Земята отвисоко“ на Моста на влюбените до НДК, обаче кривнахме по „Хан Крум“ и влязохме в магазинчето Coquette. Там е едно такова малко, тясно и вълшебно, винаги има романчтични дрехи, а продавачките са любезни. Така де – излязох си с една мека жилетчица в малка хартиена торбичка 🙂

После с Цвети отидохме в Red Cafe – кафенето на „Червената къща“ , което доста отдавна исках да посетя. От там е и снимката (първата, която поствам тук 🙂 ). Хубаво място. Бяхме в градината, която в този сезон е още приятна (предполагам най-добрия момент да я посети човек е в ранния следобяд, че после след 4 става малко усойно). Много стилно съчетание „червено-бяло-черно“ 🙂 Само един леко притеснителен факт – мисля,че девойчето, което ни обслужи нямаше 16 години…

После влязохме в Booktrading и си харесах една джобна книжка за оригами. Бях помолила Цвети да ми донесе от Япония оригинални хартии, но тя сигурно е забравила, а не знам дали става с тези обикновените?Но книжката ще си я купя при първа финансова възможност 🙂

После бира с приятели и вкъщи…А зеленият чай с кокос е вкусен и с мляко. Направо започнах да си свиквам с него 🙂

Сутринта започна апокалиптично – с липсата на кафе. Но усмивката на един колега изличи всякаква нужда от кафета 🙂

На НДК група тийнейджъри раздаваха безплатни прегръдки.

Хората ги гледаха странно и се усмихваха.

Едно момиче вървеше и грееше, вместо да си гледа в краката, гледаше нагоре, към облаците.

Небето беше безкрайно и в любимото ми синьо.

Някакъв младеж си беше закачил една кърпа зад ухото и като видя че му се усмихвам, взе да подскача и да я размахва, ухилен до уши.

Обедо-закусвах към 4. Препечени „вафли“ (според менюто на „МОТТО“) които хрупкаха по един наистина незабравим начин.

Една симпатична сива котка сложи лапа на масата ни, за да ме напомни да отделя храна и за нея.

Купих си тефтер със зелени листи – ама истинско, тъмно зелено. И молив с огромна гума във формата на звездичка (от ORANGE, нали утре е 15-ти септември, трябва да съм готова за новата учебна година 🙂 ).

После хапнах сладолед в градинката на „Кристал“.

И всички днес ми се виждаха толкова по-усмихнати. Дали защото е петък?

Търся мъж.

Основно изискване – да е старомоден.

Не за друго, ами защото  следния разговор с един колега ме наведе на мисълта, че сред днешните мъже да си грубиян и простак е на мода.

Аз (замечтано и леко иронично): Ех, друго си е колега да те покани на обяд, да се държи като кавалер…

Колегата (сериозно): Ти пък кавалер ли търсиш? Ми да се беше родила преди 60-тина години…

Скоро след това един младеж ми отвори вратата (или не, по-точно аз си помислих, че я отваря на мен) и после ме помете. Дам, какво ли щеше да е преди 60 години 😉