8 ми март противно на моите очаквания се оказва доста спорен празник напоследък. Явно, една група хора смятат че трябва да го заклеймят като част от соц-а и да го зачеркнат от календара.  Доста глупаво виждане според мен.

Спомням си как разглеждах картичките от руските pen-pals (не се сетих за по-добра дума на български, кореспонденти може би) на майка ми и на тях имаше разни такива с цветя и осмомартенски пожелания. Ставаше ми мило да ги гледам…

Но не знам дали 8ми март е празник. Не защото е наследство от комунизма или защото, както днес някой ми подхвърли „е ден на майката“ ( а ти си още момиче, следователно не бива да го празнуваш). А защото е някак си тъжно че повечето мъже се сещат да ни подаряват цветя предимно (да не кажа само) на такива празници.  Че през повечето време ние работим наравно с тях (няма да казвам повече, за да не ме обвините във феминизъм 😉  ). И никой не се сеща за това че сме нежния пол и прочия и прочия.

Всъщност, колкото и да ми е мъчно, като гледам в България работата с „нежния“ пол е доста объркана. Дано да греша, ама като че ли познавам повече жени, които са по-мъже от господата…

И все пак без да се впускам в тази тема…да пожелая на всички „мъжки момичета“  силата на красотата и умението да я използват за да направят света около себе си малко по-добър 🙂

Желая да са оплача на широката или не чак толкоз широка общественост ( абе важното е да са оплача!) от температурния терор на който съм подложена от колегите в офиса.

По някакво ужасно стечение на обстоятелствата – или световна конспирация – не знам – мястото ми е точно, ама точно под климатика!

И какво се получава всеки Божи ден, забележете – НЕЗАВИСИМО какви са температурите навън…

Влизам си аз, геройски изкачила 4 етажа, и естествено изплезила език (е, да, знам …тряя спортувам повече) и разгорещена. Естествено, някой е успял да дойде преди мен и да пусне климатика на 31 градуса (нищо че навън е 21 примерно). И така – цял ден.

Понеча ли да го изключа – ме поглеждат умолително или зловещо – според ситуацията.

Ако се е затрило някъде дистанционното – настава национална трагедия на етажа.

А не дай Боже да рече некой да проветри…същински апокалипсис.

Затва, исках да кажа – да споделя с вас как ме тормозят ежедневно. Как сивото ми вещество (дето и без това не е в толкова излишни количества) – бавно се размеква.

Искам и аз кампания „Не сте сами“. Ама не искам протести и блокажи на столицата, нито пижамени шествия (не искам невинни хора да се поболеят зарад мен).

Само ако може да има въздух. С нормална температура. Друго не ща!

Може би „сладка носталгия“ би звучало по добре, но аз си знам защо го кръстих този пост така.

Заради „шекерджийницата“ където вчера прекарах 30 (или бяха повече?) прекрасни минути.

След двучасова разходка из старата част на Търново ме обзе някаква тиха носталгия, сладка меланхолия по дните, когато всеки ден мерех тези улици и минавах целия град за да стигна до училище. Ходих да го видя – то си е там. Класната стая си е на мястото. Бакалията отпред също. 

Има нещо толкова успокояващо когато нещата са си на мястото, макар хората и случките отдавна да ги няма…замислих се какво ли става с всеки един от тях…И дали запомняме местата заради нещата, които сме преживели там. Какво помня от дните в гимназията?…

Разходката по калдаръмените улици, където тишината е толкова гъста и особена. А времето е спряло.

„Шекерджийницата“ беше логичния завършек на тази разходка във времето. Опит да задържа още малко онези отминали години, да продължа сладостта, докато сърбам турското кафе на пясък.

Жената, която работи в „шекерджийницата“ (така и не и знам името, а и може би е по-добре… )  ми казва:

„Тук хората се отпускат и започват да си спомнят детството – смеят се, разказват си случки. Забравят за времето и не им се тръгва…“

Явно не само аз страдам от шекер – носталгия.

Ако някой ден минавате през Търново – непременно се отбийте на това вълшебно местенце за по едно кафе, лимонада (в автентична стара бутилка) и локум на клечка или бяло сладко. Със сигурност ще ви посрещнат с шекер-усмивка 🙂

От няколко месеца храня надежда за истинска зима. С температури под нулата. С щипещ носа ми студ. Време да си нося пуловерите, които сега стоят заключени в гардероба.

Не че толкова обичам зимата де. Напротив. От всичко най-много мразя да ми е студено всъщност. (Бррр, само като си помисля например че пода под краката ми може да е студен мога да отложа ставането от леглото с още минутки…)

Обаче, присъствието на 4 сезона (или, оки, ще се примиря с глобалното затопляне, присъствието на поне 2 сезона – топъл и студен) ми е необходимо. От психологическа гледна точка то утвърждава една много приятна цикличност, а цикличността винаги ме е успокоявала. Сезоните поставят спомените на точното им място в албума. Помня например че когато тичахме боси в дъжда беше август и валеше дъжд. Сега като вали дъжд и през февруари и е почти толкова топло като през август – как да запомня?

И физически е някак добре да има някакви сезони. Не може да се потиш по 24 часа 365 дни в годината, нали? (Макар май това се очертава да е тъжната истина, която ще ни застигне през следващите няколко години).

Именно заради възстановяването на това равновесие днес съм щастлива. Зимата напомни за себе си. С щипещ студ и режещ вятър. За пръв път от около месец и нещо носих шал, шапка и ръкавици. Макар да беше неприятно ми достави някакво особено удоволствие.

Сега, остава да се надявам на СНЯГ. Много сняг. Да затрупа всичко. Да газя в него и той да хрупти под краката ми. Да е бял (поне за ден) и да скрие дупките, кучешките „радости“ и всички боклуци. Да блокира движението в София и да създаде лек налудничав хаос.

Зима без сняг е престорена милувка. Не ти носи топлина и се чувстваш излъган…