Съзнавам,че с този пост може би ще обидя някои “die hard” фенове на лицето Слави Трифонов, все още подвизаващо се като водещ на едно шоу по БТВ.

По принцип харесвам хората които успяват да се издигнат и преуспеят малко или много на базата на лични качества. Въпросния Слави Тр. може и да е от тях. Харесвах шоуто му до момента, в който не се самовъзприе и самообяви за инстанция и не започна да ми дава акъл от екрана какво да мисля, какво да правя и как да живея. Стана твърде компетентен по всички възможни въпроси на житието човешко.

От тогаз гледам да го избягвам и седя и се чудя как все още има хора, които му се възхищават…Добре, че не гледам почти телевизия да се ядосвам излишно.

Как да е де – мисълта ми беше за последната изцепка на господина – а именно да си води шоуто с тъмни очила. Оки, да кажем, че го разбирам и му съчувствам че има толкова сериозни проблеми с очите, искрено се надявам да оздравее човека, ама…не мога да си отговоря на един единствен въпрос:

Кое, г-н Трифонов,  налага да водите шоуто си лично, след като имате сериозни здравословни проблеми? Нима екипът не е достатъчно добър да се справи сам? Или не сте достатъчно добър мениджър да ги управлявате от разстояние?

Един приятел шотландец казваше:

There are two types of people that wear sunglasses in a room- first type are blind people, the second are arseholes.

Замислих се много дали фактът, че Слави води шоуто си с тъмни очила е следствие само на това, че има проблем с очите. Или по-скоро че спада към този втория тип хора

Всъщност, въпреки, че блогвайки автоматично се причислявам към “черните влечуги”, както колегата с красно име Зюмбюлев нарича блогъри и форумисти мисля че може да съм спокойна, че поне полицията няма да ме подгони.

Ми дааа, в блога ми не пише нито за Странджа, думата протест дори не се среща, няма и намек към опити за подстрекателство към разни нарушаващи обществения ред неща.

И не, това не е така, защото аз не подкрепям протестиращите. Напротив – искрено им се възхищавам и смятам, че именно тези хора са част от малкото останали не-лумпенизирани граждани на нашата мила родина. И не пиша за Странджа не защото ме е страх. Просто не изпитвам желание да пиша за това.

Не изпитвам желание, тъй като в цялата тази работа има нещо ужасно изкривено, грозно и тъжно. Не стига че в Абсурдистан престъпниците си управляват страната, въртят си далаверите и са недосегаеми…ами и в момента в който мислещите, активни хора, които искат да остане нещо от България решат да проявят позиция – се почват циганиите.

Каква ти позиция, какво ти гражданско общество – това не е на мода в България, отскорошна членка на ЕС и бързоразвиваща се икономика в началото на 21ви век.

Знам че да бъдат следени блоговете и привиквани за обяснения пишешещите си е соц-практика. Но не изключвам да продължава да се случва.

Това, в което искрено вярвам и се надявам, обаче, е че тези мислещите хора са достатъчно силни и смели и няма да спрат да отстояват позицията си!

When there is a will, there is a way.

Then…Keep walking

Днес намерих на улицата мъничко врабче.

Лежеше на една страна с отворена човчица и береше душица.

Стана ми жал, но никак не знаех как да му помогна. Отместих го на тротоара, и тъй като носех бутилка с вода, го понапръсках и му налях мъничко в капачката да си пийне ако е жадно. Може би трябваше да го взема със себе си. Или може би не. Дали ще се пребори само за живота си или …

Имаше период, когато се борех за изгубената душа на един човек.  Драпах със зъби и нокти, защото вярвах, че обичайки някого, мога да го накарам да се промени, да повярва в себе си и да бъде щастлив. Беше непосилно тежко и след всички усилия се чувствах изцедена и празна.

Тогава разбрах. Не това е смисълът. Да обичаш и да съчувстваш е едно. И е прекрасно. Но всеки си има черни дупки. И те са си негови. Сам си ги копаеш и сам си излизаш. Или пък ако ти харесва си оставаш и си копаеш още.

Така че, мили мои врабчета, да знаете че колкото и много да ви обичам – не винаги мога да ви спася ако вие не искате. Просто понякога съм твърде заета да спасявам себе си

„Капитал“ публикува в блога си снимки на детска градина, които наистина ме накараха да се усмихна от сърце…

Ех, а аз като си спомня моята детска – как не обичах да спя следобед, а ни караха насила, как бързахме да ядем основнотоя ястие защото щяха да ни вземат по-голямото парче диня, кои ми бяха любимите катерушки…

Мама ми разправяше, че винаги съм била едно от децата, оставащи последни вечер и когато тя най-сетне идвала да ме вземе, аз съм била яхнала прахосмукачката, с която лелката почиствала стаите…

А аз много добре си спомням, че като приключих с детската градина, учителките ми гласуваха огромно доверие и ме взеха да им помагам с по-малките деца. Оказа се доста трудно за едно 7 годишно дете да се грижи за „зайците“.

Чудя се какво ли остана днес от детската ми градина. Знам, че в двора на основното ми училище издигнаха два-три блока. Знам, че скришните закътани места в детската ги разкараха  -повечето бяха сред клоните на стари дървета, които ги махат, защото са изсъхнали…Знам, че металната врата, която баща ми монтира и с която аз се фуках пред всички, вече сигурно отдавна е сменена.

Странно от колко много години не съм стъпвала там. А може би и не трябва…