Преди малко докато гледах „Ъндърграуд“ се замислих за погребенията на разни големи диктатори и държавни мъже.

Помня, когато мама ми разправяше като била още ученичка и умрял Сталин. Тогава ги строили всички да плачат дружно, а тя нали си е шматчица била, та нещо не разбрала какво толкоз му е тъжното и се подхилквала, щото всички наоколо ужасно смешно са циврели явно:)

Цялата тази работа с почестите ми се вижда малко пропагандна. Народът или жали държавния си глава защото го обича (и съответно главата си е вършил работата) или просто защото някой е накарал народа да вярва, че държавния глава заслужава да бъде обичан и съответно изпращан с почести. Странно е някак… Въпреки че ужасно съжалявам, че не можах да ида в мавзолея преди да го съборят и да видя мумията на Георги Димитров.

 И друго нещо съжалявам. Не знам защо, ама си мисля, че ако вземе че умре някой политик, хората няма да се стичат на тълпи да го изпратят. И то не само защото няма пропаганда, ами просто защото тук никой вече не вярва, че политиците си вършат работата.

Както се казваше в една не особено оригинална реклама на бира…вдъхновена и аз от поста на Еленко за това как работят в Google…реших да си помечтая как бих искала да изглежда работното ми място. Нали мечтите са безплатни…а току виж съм дала добри идеи на някой напредничав работодател 🙂

И така…

Като за начало мисля, че би било хубаво да има достатъчно място за всеки. Сегашните ми 4 квадратни метра не ме устройват особено. Мисля че и четирите чекмедженца са ми малко недостатъчни…

Светлина и въздух. Естествени когато е възможно. Не само от лампа и климатик.

Тишина или възможност за шумоизолация. Предвид факта че имам шумни колежки, който често обичат да обсъждат някакви изобщо не-интересуващи ме неща на висок глас. Предвид факта че лесно се разсейвам.

Компютърче – за предпочитане едно симпатично лаптопче което да хваща wireless-a, покриващ всички точки на офиса (добре де, може без тоалетната).

Дотук с основните базисни неща.Сега малко глезотийки:

Кухня или стол – не държа на някакви засукани манджи, но би било прекрасно да има къде да закуси човек с нещо нормално и различно от донът, кроасан и прочие калорийни бомби. Би било вълшебно ако след изтощителен разговор или работна среща има отде да си вземеш свеж плод или зеленчук или фрешче някакво (от онова хубавото лимон-джинджифил). А да – и в тази кухня да не се пуши, моля 🙂

Вътрешен двор – застлан с плочи и с достатъчно зеленинка, както и цветя. С удобни диванчета и съответните масички – за срещи, работа или просто приятно време с интересно четиво. Internet access  е по подразбиране.

Място за спорт – да, да …знам че и сега има наблизо басейн, ама …друго си е някак. Басейн и фитнес/зала за упражнения/танци – най-прекрасния начин се успокоиш ако си бесен на някого.

Мисля си дали не е добре да има и от онези анти-стрес зали, които казват съществували в Япония. Да чупят хората чинии или да замярат дарц с окачена снимка на шефа…

И съвсем щях да забравя. Обзавеждането и цветовете са много важни! Омръзна ми от бяло и сиво. Цветовете, без да се прекалява, разбира се, са свеж начин за създаване на хубава работна атмосфера. Разчупените форми и нетрадиционни материали– също 🙂

 Еееех…мечти 🙂

Обичам да пътувам с влак…

НО

Последното ми опит за закупуване на билет беше същински подвиг.

Софийската централна гара си е като бойно поле (макар че само ден преди да ида за билет Петър Мутафчиев демонстративно беше открил новите модерни ескалатори) . Страховити войни са ЖП служителките, гледащи отегчено и леко презрително над изхлузените си на носа очила. Мда. А аз исках само „билет отиване и връщане до Варна за спален вагон“. Отне ми 20 минути лутане (междувременно отнесох и недоволството на няколко ЖП гише-пазителки) за да открия къде точно мога да се сдобия със заветния билет. Кому са нужни големи и четливо изписани табели на ценралната гара на столицата на една европейска страна?

И ВСЕ ПАК

Пътуването с влак си има предимства…

като например:

• Можеш да отваряш прозореца и да оставяш вятъра да ти роши косата и после да се опитваш да го уловиш в шепи.
• Можеш да станеш от мястото си и да се поразтъпчеш, опитвайки се да не изглеждаш много смешен от клатушкането на влака. Да гледаш хората в коридора и дори да намериш интересен събеседник.
• Можеш и да си седиш на мястото и да слушаш какво си говорят хората наоколо като уж се правиш че слушаш музика. Невероятно колко лични неща си споделят пътниците, които се познават едва от няколко часа.
• Можеш да се влюбиш в „ей онова момче през две купета“ и тъкмо когато събереш смелост да го заговориш – той да слезе на следващата гара.
• Можеш да поспиш спокойно изтегнат в легло, застлано с недотам чисти чаршафи и изключително чувствително към всички вибрации при потегляне, спиране и движение на влака. Но все пак легло.
• Можеш да прекараш много забавно ако пътуваш с още 5 приятелки в един кушет-вагон през няколко европейски граници в продължение на няколко дни. Лични впечатления – струва си 🙂
• Можеш не само да четеш, но и да пишеш и да рисуваш.
• Сигурно можеш да правиш и много други хубави неща за които в момента не се сещам…

Колкото до недостатъците на пътуването с влак…ще ги пропусна…защото всички и без това ги изтъкват. А понякога е хубаво да поограничим негативизма, нали 🙂

Вчера на форума „Кариери“ в НДК имаше в пъти повече компании отколкото студенти. Разхождах се покрай скучаещите HR мениджъри и се чудех и аз като тях – Къде са студентите?

Предположения всякакви – ваканции, бригади, „още не са се събудили“, „на работа са до по-късно“. Едно е ясно – всички 120 компании бяха доста разочаровани от рехавата посещаемост, и от липсата не само на подходящи, но и на каквито и да е кандидати.

Наистина не бих могла да си обясня защо нямаше почти никой от връстниците ми, при положение че миналата година се изпотрепваха да ходят и да раздават CV-та. Може би вече осъзнаха, че се намират в по-изгодна позиция на „определящи правилата“.

Дали обаче самите работодатели осъзнават това и какво правят по въпроса? Нe виждам да се полагат някакви усилия в насока задържане на персонала, развитие, подобряване на условията на труд и т.н.

Без да съм навлязла „в дълбоките води на HR мениджмънта“  усещам, че колкото и да се опитват да се предствят за „добри“, „успешни“, „първи“ – голяма част от работодателите са един дол дренки. Гледат да те натоварят максимално с работа, да спечелят най-много с минимална инвестиция в човешки ресурс.И нямат и идея за това, че не е достатъчно само да плащаш на работника си, а понякога се налага да се полагат и допълнителни усилия. Чудя се докога ли може да продължава това? Къде са работодателите които ще променят картинката към по-добро и има ли ги изобщо?