Вчера се забавлявах с публикуваното в www.metropolis.bg съобщение за откриването на дългоочаквания аутлет на ZARA в София.

Тази вечер обаче, блогът LIGHTSTYLE на Капитал ме подложи на истинско изпитание с това ! Наистина много уважавам Мария, но нарисуваните от нея Апокалиптични картини на магазина мисля че ще ме накарат да го отбягвам по света и (най-вече) у нас.

Не че не обичам хубавите дрехи на сносни цени. Просто изпитвам ужас от стада шопинг-маниачки. Плюс това – колкото по-малко момичета имат като моята дреха – толкоз по добре, нали 😉

Започвам кампания под надслов „Не на терора с лентичките „Не сте сами“

Правя го, не защото съм безчувствена и не подкрепям медиците в Либия (макар че ако трябва да бъдем честни – изобщо не съм сигурна че са невинни).

Правя го защото смятам, че да трупаш активи (под формата на имидж) и пари на гърба на няколко нещастни човека и бездействието на десетки политици е цинично.

Мисля, че лентичката „Не сте сами“ поругава българския флаг и го принизява до статут на не особено добре издържано в графично отношение лого.

Омръзна ми всички сайтове, които посещавам да са са нацвъкани с банери „Не сте сами“. Всички водещи по телевизията (колкото и рядко да ми се случва…все гледам по малко) да са с лентички „Не сте сами“. Всички вестници (особено „Стандарт“ гррррррр) да са пълни с публикации как на някой му хрумнала поредната гениална идея да си турне лентичката ееееей толкова огромна незнамкъде си.

Не искам да пия прясно мляко  със символ „Не сте сами“, не искам да ям салата с лентичка, не искам лепенки, плакати, отказвам да пазарувам в магазини с витрини „Не сте сами“. Добре че си пия кафето без захар, че ако трябваше да си сложа от пакетче с надпис „Не сте сами“…леле! А мартеницата „Не сте сами“ просто преля чашата! Възприех го като гавра с хубавата българска традиция 😦

За мен всичко това е психотормоз, от който някой обаче явно вади добри пари.

Затова казвам НЕ НА ЛЕНТИЧКИТЕ !

Днес бях в City Centre Sofia.

Видях много хора, стиснали в ръцете си заветния пакет ( съдържащ я обувки от Geox, я парцалче от French connection)…

И всички изглеждаха доволни.

Да притежават и консумират. 

 I can’t get no satisfaction…

Щастието било толкова близо. А аз се изтрепах да го търся къде ли не… 🙂

Трябва да ида да си накупя малко „щастие“ в пакети. Нали сега е сезона на намаленията!

Когато станах сутринта и излязох за работа улиците ми се сториха изненадващо спокойни за петък. Разбрах какво става едва когато стигнах до градинката на Народно събрание и видях полицията и пожълтелия от таксита площад. Тролеите -спрели. Хората – крачат пеша и си проклинат наум. Тайничко се зарадвах че не ми се налага да пътувам днес и си помислих че всичко ще свърши бърз- бързо.

Но, не би.

Оказа се проблемът е дълбок – социален, политически, па дори и народопсихологически. И цял ден това дъвчем…

Гледах снимки от протеста. Лицата на тези хора бяха озлобени и диви . Те искаха да протестират, не само защото техен колега беше убит, но и защото имат нужда да излеят някъде събралата се агресия. И от това цялото събитие придобива грозния привкус на неовладяна стихия.

Шествието за медиците в Либия в сравнение с протеста на шофьорите си беше направо мирна разходка…

От цялата работа осъзнах няколко неща:

Първо: Че не можем да протестираме цивилизовано, така че хем да постигнем исканията си, но без да блокираме напълно функционирането на системата. Или пък можем, но не искаме.

Второ: Всичко е толкова пошло в тази страна, че популизмът тържествува. А именно той е формата на манипулация, която най-много мразя 😦

Трето: Страхувам се от бeзумните тълпи. Страхът на буржоата, който се бои да не бъде развален подредения му свят. Този страх ме кара да се ужасявам от себе си.

И все пак – в цялата тази картинка на хаос и агресия имаше нещо безмерно хубаво.

Хората, като не можеха да си ползват колите и градския транспорт, ходеха пеша. Разходиха се. Не се блъскаха. Имаше въздух. На светофарите на Военния клуб се пресичаше и на червено. 🙂 Скейтърите и велосипедистите се радваха на неочаквания подарък – пусти открай- докрай булеварди – само за тях. Аз също се радвах с тях 🙂

 А въздухът сякаш не мърдаше, а бе сгъстен и нажежен до червено. Може би така е при всички размирици, така е в мига преди да се взриви напрежението.

Връщането към нормалния ритъм бе странно и приятно. Като да вкусиш София за първи път. Май все пак в протестите има нещо хубаво…