– Свестните мъже не се срещат на всяка крачка…

-Значи трябва да се ходи по-често пеша!

Винаги досега съм си мислела, че важните неща в живота ми се случват ей така, сами се разплитат и подреждат.

Така се получи със следването ми – мислех,че ще уча в София, за една вечер реших и отидох да се запиша във Варна. После, когато трябваше да дойда в София го реших за един уикенд.

Обикновено упражнението е – сядам и си разделям листа на две – за/против. Задавам си въпроси. Питам хората (даже ми се смеят че съм правела твърде големи проучвания – ми кво пък, искам да знам). Но в крайна сметка – накрая се вслушвам в това, което ми казва интуицията.

Така направих и днес. Трябваше да взема важно решение свързано с работата. По едно време ми стана зле – толкова много се бях забила да го мисля. А той отговорът бил лесен. Сега ми е по-леко.

Дано не забравя защо реших това. Ето това е върешната мотивация

Днес ходих да купувам букет на една колежка, която имаше рожден ден.

Докато седях  в тясното павилионче за цветя пред Театър 199 си мислех.

Колко е хубаво да си продавач на цветя.

По цял ден се намираш сред някакви невероятно пъстри и уханни творения на природата (не знам защо, но винаги се удивлявам като гледам как изящно са създадени цветята ).

После, взимаш тези цветя и се опитваш да ги съчетаеш така, че да казват нещо. Да носят послание. Да говорят на човека, за когото са предназначени през малкото оставащ им живот…

Заедно с тези цветове и аромати, ти подаряваш красота и емоция. Колко ли е хубаво да съзнаваш това. И да го правиш ден след ден!

Макар да не съм особен фен на американската нация и култура, не мога да отрека, че има някои неща, които са доста практични всъщност. Като гаражните разпродажби.

Чудя се каква ли е причината да не се прави това у нас…Дали защото по принцип сме си бедна нация и не смеем да изхвърляме нищо докато не стане съвсем неизползваемо. Дори си събираме разни неща като Плюшкиновци… Аз лично трудно се разделям с някои вещи поради някакви странно изкривени емоционални причини.

Но си мисля, че бих се радвала ако тази практика на гаражните разпродажби се възприеме. Защото, честно казано – аз предпочитам да знам, че няма да си изхвърля дрехите, които съм носила съвсем малко например, а ще ги дам на някого срещу символична сума и ще знам, че този някой ще е доволен (а самата сума, разбира се, може да се ползва за някаква полезна кауза). Така, свиквайки на този начин на мислене, бавно и полека ще съм по-независима от вещите си. А колкото по-независим от вещите си е човек, толкова е по-свободен. (Леле, тук прозвучах като пълна вещоманка )