Тази вечер  беше хубава…

Запознах се в един магазин с момиче, което каза че с танцуване на салса по 3 часа всяка вечер се свалят много килца и тя била станала 44 когато танцувала. Малко беше трудно да и повярвам, че май беше по-закръкленка и от мен:) Представи ми се като Кари – мисля че се възприемаше като Кари Брадшоу от Sex&the city. Това беше просто неумолимо смешно.

*** 

 Бяхме седнали в градината на MRPizza на „Неофит Рилски“(бившето Авалон). Там е хубаво…като цяло обичам такива вътрешни дворчета. Имаше един хубав голям котарак от другата страна на оградата. Беше явно любовчия, защото половината от едното му ухо го нямаше 🙂 Храних го с пица, а той лакомо протягаше лапа в процепчето на оградата…

 ***

Бяхме с Лиана и Меган. Лиана е толкова невероятна – висока само 1.50 м, а толкова енергична и позитивна, опасна направо. Кокори ги ония големи тъмни очи ини убеждава как в Армения това, в Армения онова. Абсолютен образ! А Меаган казва че в Армения всички са толкова готини. Май си струва да я посетя таз страна. Още повече като чух за фабриките за коняк, вино, бира и шампанско 🙂 А да, опитвахме се да обясним разликата между „прошляк“ и „плужек“ на английски.

Та…пролет е…и се случват такива хубави неща 🙂

Съвсем смътно си спомням, че така започваха писмата, които ни караха да си пишем с „непознати другарчета“ в началното училище. Не се сещам дали имах такова в България, но много добре помня, че като понаучих английски, започнах да си разменям писма с един кениец- Дънкан. Цялата работа приключи с това, че след като му пратих една снимка (ужасна наистина), той реши че много иска да се ожени за мен. И аз спрях да му пиша от страх да не вземе да изпълни заканата си да дойде в България 🙂

По принцип, писането на писма на хартия е нещо с което свикнах от малка.Като се прибави и слабостта ми към хартията…ясно защо последните години в гимназията си пишех много активно с бъдещата ми съквартирантка Сев. Няма нищо по-хубаво от чувството да намериш истинско писмо, в плик в пощенската кутия, да го разкъсаш нетърпеливо и да прочетеш няколкото страници на един дъх. Толкова е тъжно че вече „никой не пише на полковника“ (както се казваше в една руска песен).

Може би затова днес толкова много се зарадвах, когато Асето ми показа един много интересен сайт където след безплатна регистрация, можеш да изпращаш пощенски картички на хора от цял свят! Можеш да им напишеш нещо мило, или просто някаква мисъл, ей така…И на човека му става хубавко като я получи!

Това веднага ми напомни за всичките купища картички, които мама имаше от различни приятели по света, с които се беше запознала покрай Есперантото. Обичах да ги разглеждам и си имах любими естествено.

Кой знае…може един ден моите деца да разглеждат моите картички…защото определено мисля да го пробвам този сайт 🙂

Вчера на форума „Кариери“ в НДК имаше в пъти повече компании отколкото студенти. Разхождах се покрай скучаещите HR мениджъри и се чудех и аз като тях – Къде са студентите?

Предположения всякакви – ваканции, бригади, „още не са се събудили“, „на работа са до по-късно“. Едно е ясно – всички 120 компании бяха доста разочаровани от рехавата посещаемост, и от липсата не само на подходящи, но и на каквито и да е кандидати.

Наистина не бих могла да си обясня защо нямаше почти никой от връстниците ми, при положение че миналата година се изпотрепваха да ходят и да раздават CV-та. Може би вече осъзнаха, че се намират в по-изгодна позиция на „определящи правилата“.

Дали обаче самите работодатели осъзнават това и какво правят по въпроса? Нe виждам да се полагат някакви усилия в насока задържане на персонала, развитие, подобряване на условията на труд и т.н.

Без да съм навлязла „в дълбоките води на HR мениджмънта“  усещам, че колкото и да се опитват да се предствят за „добри“, „успешни“, „първи“ – голяма част от работодателите са един дол дренки. Гледат да те натоварят максимално с работа, да спечелят най-много с минимална инвестиция в човешки ресурс.И нямат и идея за това, че не е достатъчно само да плащаш на работника си, а понякога се налага да се полагат и допълнителни усилия. Чудя се докога ли може да продължава това? Къде са работодателите които ще променят картинката към по-добро и има ли ги изобщо?

Много ми е смешно когато някой в България използва израза „ВИП“. Още по-смешно ми е когато го използва в съчетание с имена като Евгени Минчев, Азис, Ивана, Мис Едикояси ( и подобните уродливи клонинги на българския шоубиз).

Обаче някак си хем ми е смешно…хем ми е едно такова тъжно. Защото май нашите „ВИП“ове отразяват нивото на цялото ни общество. Щом се прехласваме по „класата“ на девойки със съдържание на сутиена 100кратно по-голямо от това в главите…Щом идолите ни са някакви кичозни хермафродитни типове…Какви са обикновените хора тогава?

И тази поредна простотия с „ВИП Брадър 3“. Не че ще имам време (или желание) да го гледам. Но изпадам в ужас как хиляди ще го следят жадно и ще го обсъждат на масата, в кафето, на работа или във форумите…Как всички ще тръпнат да видят гей-изцепка, изневяра, оргия с любимите си „ВИП“ове.

А мен това ме отвращава…Да гледам примерно Катя Евро как се въргаля по пода нафиркана до козирката (имам някакво смътно усещане че ще направи нещо в този стил) само защото не може да намери друг начин да бъде интересна за публиката. Да гледам шепа събрани на едно място „звезди“ в отчаян опит да изпросят поредната доза внимание, кривейки се наляво-надясно, и позирайки като „скандални“.

Не, благодаря. Предпочитам да не съм толкоз „ВИП“…