Така казва един познат  по повод откровенната наглост на сервитьорите, които в общи линии са пишман че са се родили май.

Наскоро ми се случиха две неща, които ме карат да се убеждавам в правотата на това твърдение.

Първото действие: Висококласният ресторант „Before&After“ . Главни действащи лица – голяма компания ( няколко филолози, няколко медици) и сервитьор (тип – метросексуално-изглеждащ,  претенциозен и угоднически). Всичко върви съвсееем тривиално, докато един от филолозите започва да се ядосва, че уважаемия сервитьор не му носи бирата дори след 3тото повикване. Сервитьорът го играе high-class и презрително отбелязва „Тук не ви е „Дивака“ да викате така, простаци такива“.

Не, не извикахме управителя на заведението.

Без коментар.

Второ действие: Централна автогара. Хващам си такси, макар да живея съвсем близо,  защото някак си бул. „Сливница“ не е място за разходки на момичета след 11 вечерта. Стигаме и понечвам да платя. При което шофьора изръсва: „Ебаси майката, сега ще въртя обратно до автогарата повече празен, отколкото насам пълен.Що само на мен се падат тия курсове“. Този път не издържах и му се изрепчих:“Нали все някой трябва да ги прави тия курсове!?“

Уважавам всички, които си изкарват честно хляба. Но не съм длъжна да им търпя мрънканията, нали? И в моята работа има неща, които не обичам да правя, но няма как! Та – ми се иска – както аз стискам зъби за да са доволни хората, така и вместо да ми се развика или напсува шофьорът или сервитьорът да се усмихне и да забрави за миг че е шеф 🙂  

Днес бях в City Centre Sofia.

Видях много хора, стиснали в ръцете си заветния пакет ( съдържащ я обувки от Geox, я парцалче от French connection)…

И всички изглеждаха доволни.

Да притежават и консумират. 

 I can’t get no satisfaction…

Щастието било толкова близо. А аз се изтрепах да го търся къде ли не… 🙂

Трябва да ида да си накупя малко „щастие“ в пакети. Нали сега е сезона на намаленията!

Когато станах сутринта и излязох за работа улиците ми се сториха изненадващо спокойни за петък. Разбрах какво става едва когато стигнах до градинката на Народно събрание и видях полицията и пожълтелия от таксита площад. Тролеите -спрели. Хората – крачат пеша и си проклинат наум. Тайничко се зарадвах че не ми се налага да пътувам днес и си помислих че всичко ще свърши бърз- бързо.

Но, не би.

Оказа се проблемът е дълбок – социален, политически, па дори и народопсихологически. И цял ден това дъвчем…

Гледах снимки от протеста. Лицата на тези хора бяха озлобени и диви . Те искаха да протестират, не само защото техен колега беше убит, но и защото имат нужда да излеят някъде събралата се агресия. И от това цялото събитие придобива грозния привкус на неовладяна стихия.

Шествието за медиците в Либия в сравнение с протеста на шофьорите си беше направо мирна разходка…

От цялата работа осъзнах няколко неща:

Първо: Че не можем да протестираме цивилизовано, така че хем да постигнем исканията си, но без да блокираме напълно функционирането на системата. Или пък можем, но не искаме.

Второ: Всичко е толкова пошло в тази страна, че популизмът тържествува. А именно той е формата на манипулация, която най-много мразя 😦

Трето: Страхувам се от бeзумните тълпи. Страхът на буржоата, който се бои да не бъде развален подредения му свят. Този страх ме кара да се ужасявам от себе си.

И все пак – в цялата тази картинка на хаос и агресия имаше нещо безмерно хубаво.

Хората, като не можеха да си ползват колите и градския транспорт, ходеха пеша. Разходиха се. Не се блъскаха. Имаше въздух. На светофарите на Военния клуб се пресичаше и на червено. 🙂 Скейтърите и велосипедистите се радваха на неочаквания подарък – пусти открай- докрай булеварди – само за тях. Аз също се радвах с тях 🙂

 А въздухът сякаш не мърдаше, а бе сгъстен и нажежен до червено. Може би така е при всички размирици, така е в мига преди да се взриви напрежението.

Връщането към нормалния ритъм бе странно и приятно. Като да вкусиш София за първи път. Май все пак в протестите има нещо хубаво… 

Явно имам вродена неприязън към кампаниите тип „след дъжд качулка“ или „дайте да дадем“…Подобен тип инициативи явно целят да накарат масата живеещи на територията на България индивиди да се почувстват изкуствено обединени от някаква висша цел, да бъдат народ, да демонстрират „националните“ добродетели.

Кампанията „Не сте сами“ за медиците в Либия ми е един прекрасен пример за подобен героичен напън да се вдигне много шум за нищо. Телевизии, вестници, протести, танцьори с изписани тела в Шоуто на Слави – призиви, апели, молби – „Нека покажем на медиците че не са сами“.

Просто не разбирам как си мислят че могат да помогнат на някого тези хартиени лентички, с които всеки втори българин гордо се кичи в последната седмица. По-лошото е че не съм изобщо сигурна,че закачайки лентата на ревера, хората се чувстват „част от голямата кауза, която цели да помогне (все още незнайно и неясно за мен как) на медиците в Либия“. Може някои наистина да чувстват че помагат, но не мога да избягам от усещането, че за една голяма част, това е акт по силата на „така правят всички“ и  “ по телевизията така казаха“. Не изключвам и съществуването на особен тип хора, които само чакат да хвърлят енергията си в дадена кауза, за да имат после доказателство за будната си гражданска съвест и оправдание за безделието си.