Препинателните знаци изразяват (и премълчват) много.

Знаците говорят много за хората, които ги използват.

Например Алекс (аз съм свикнала да го наричам Оз) много обича когато чатим да слага след всяко изречение точка. Никой друг не го прави. Само той, дори една дума да е. Примерно си говорим нещо съвсем несъществено.

-Здрасти, как си?

-Добре.

– Как е живота?

– Ми училище, вкъщи,пиене.

Ей такива неща.Казвал ми е, че точката придава завършеност на нещата.

Ася също каза, че точката е е важна.Тя казвала нещата, които били между думите. Тоест премълчаното.

Аз винаги го изказвам с многоточие. То дава колебание и недоизказаност.Позволява тълкувания.

А има хора, които много обичат удивителни. Вики например – той си е един такъв удивителен и в реалността, не само в текста.Приповдигнат и превъзбуден по особено смешен начин. Както смешни и не на място изглеждат удивителните му в един сериозен делови текст.

Много може да се научи за хората от препинателните знаци…

Колко странно как хората в живота ни добавят допълнителни значения на предметите. Така, ако всичко е символ, дописваме личния си „речник на символите“. Ежедневно.

Какво дописах аз през последната година, благодарение на един човек. Понякога ми се иска да изтрия тези значения, да имат думите пак смисъла от преди „този човек“. Защото допълнителния смисъл често натоварва. А това, което най-много искам в момента е да ми е леко на душата. Предполагам това ще стане, когато се науча да приемам символа с цялата му двойнственост, едновременно с радостта и болката, която носи.Все още не се справям.

И все пак, някой от нещата-символи, които се сещам са:

лилаво

полски цветя

шалове

думи (задължително писани,понякога намекнати, но почти никога изказани)

дъжд

сангрия

шоколад

има и още…но не сега.

 

 

Случайностите играят доста важна роля в живота ни, макар често да се опитваме да отречем това и да се потупаме гордо в гърдите като „господари на собствената си съдба“.

Всъщност дали това са случайности е трудно да се каже. Все повечевярвам че нещата се нареждат според някакъв замисъл, който не ни е известен…Тов аопределено носи успокоение, че няма да бъдем изоставени в страдание и на кръстопът дълго време.

***

Срещнах Лилия в автобуса за Велико Търново.

Жена на 55, с къса бяла коса. Сините и очи излъчват някаква блага светлина. Не приличаше много на българка. Хората, които са живели извън България изглеждат някак по-спокойни, мили и щастливи…

Оказа се че Лилия познава баба Марияна от Дома за възрастни в Дървеница. Преподавали заедно във „външна търговия“ заедно. Случайност?Заговорихме се за Марияна – каква дама е, как се отличава от другите.

И така от дума на дума – Лилия ми разказа своята история…

Завършила английска филология, започнала да преподава.Нещо все я теглело навън, искала да се занимава с търговия, с бизнес.Малко преди промените през 1989 се премсетила да работи в „Интерпред“ за голяма междунарона петролна фирма.

Тогава била на 40.Било и обидно да секретарства на тази възраст, но преглътнала гордостта си. От тези години останал споменът на срещи с безскрупулни хора, които натрупали богатството си с далавери с парите на обикновените хора.

След известно време съпругът на Лилия решил да отиде да работи в Украйна. Това било шанс за нея и тя го последвала и си намерила „прекрасна работа“ – като преподавател и дистрибутор на учебните материали на „Лонгман“. Обикаляла цялата страна и изнасяла лекции пред групи от минимум 80 души.

После отишла в САЩ. И досега е там, там са и децата и. Но чувства че иска да се върне, за да бъде опората тук на семейството си.

***

Лилия твърдо вярва в Бог и смята че той я е изпратил да странства по света, дал и е изпитания, за да я научи каква е нейната мисия и да и даде вярата. В семейството,в което е израстнала (родителите и са били членове на Партията) няма никой религиозен…ала нещата, с които се сблъскала в живота си я направили мъдра.

Няма как да не вярваш, че Бог всеки ден ни дава шанс да открием себе си и вярата си в доброто начало. И ни среща с точните хора, които да ни помогнат за това.

Срещнах баба Марияна в дома за възрастни в Дървеница.

Облечена е в синя памучна рокля на цветя. Носи от тънките подрънкващи гривни (Bangles).Такива гривни продават в индийските магазини, но нейните изглеждат сребърни.Подпира се на бастунче.

Често подпира замислено глава и ме гледа над старите си очила с рогови рамки.

***

Родена е в Швейцария. Баща и бил от Русе, а дядо и Кирил от Трявна.

Понеже баща и пътувал, тя била “добре с езиците”. Знае немски, френски и руски.

Преподавала е немски във “външната търговия”.

От цялата и личност лъха аристократизъм и спокойствие.

***

Да дойде в дома за стари хора решила сама. “Швейцарското възпитание” изиграло роля.

Там (в Швейцария) възрастните хора  се отделяли за да не бъдат никому в тежест. Тук, нашия балкански манталитет е да сме привързани към дома си, казва тя. А всяка привързаност е робство…

***

От време на време жената не може да си спомни думите, някои факти. “Ох, памет моя”, въздиша тя, бърчейки чело в опит да се сети за името на училището, в което е учила.

Въпреки това обаче, разговорът тече леко и приятно, скачаме от тема на тема.

Баба Марияна не може да проумее откъде идва човешката злоба.

“Всеки е преди всичко човек” замислено казва тя. “А моите внуци учат едни неща – компютри и други неща, които обаче нямат реално приложение, топлота нямат, не знам дали ме разбираш”.

Разбирам я, и още как.

***

Пътувала е много и е благодарна че и сега има контакти с хора от цял свят. Езика според нея ти отваря много врати, цял един нов свят. Не може да проумее как в голяма част от българите я няма онази искрица любопитство и откривателски дух, които движат останалата част от света.
***
Говорим си много за българския манталитет.

Ние тук на тези Балкани, от кого да се научим на хубаво – всичко в България е направено със сила. А българина е толкова непоследователен и нелогичен.Например към храната – плаче че няма какво да яде, а цели комати хляб се изхвърлят ей така.

Трудно е да се разбере българина, а още по-трудно е пък да го заобичаш… ***

Много ми беше приятно да се запознаем, мила.Пак заповядай, казва ми старицата на сбогуване.

А аз си мисля- защо не срещам повече такива хора всеки ден…