Всъщност, въпреки, че блогвайки автоматично се причислявам към “черните влечуги”, както колегата с красно име Зюмбюлев нарича блогъри и форумисти мисля че може да съм спокойна, че поне полицията няма да ме подгони.

Ми дааа, в блога ми не пише нито за Странджа, думата протест дори не се среща, няма и намек към опити за подстрекателство към разни нарушаващи обществения ред неща.

И не, това не е така, защото аз не подкрепям протестиращите. Напротив – искрено им се възхищавам и смятам, че именно тези хора са част от малкото останали не-лумпенизирани граждани на нашата мила родина. И не пиша за Странджа не защото ме е страх. Просто не изпитвам желание да пиша за това.

Не изпитвам желание, тъй като в цялата тази работа има нещо ужасно изкривено, грозно и тъжно. Не стига че в Абсурдистан престъпниците си управляват страната, въртят си далаверите и са недосегаеми…ами и в момента в който мислещите, активни хора, които искат да остане нещо от България решат да проявят позиция – се почват циганиите.

Каква ти позиция, какво ти гражданско общество – това не е на мода в България, отскорошна членка на ЕС и бързоразвиваща се икономика в началото на 21ви век.

Знам че да бъдат следени блоговете и привиквани за обяснения пишешещите си е соц-практика. Но не изключвам да продължава да се случва.

Това, в което искрено вярвам и се надявам, обаче, е че тези мислещите хора са достатъчно силни и смели и няма да спрат да отстояват позицията си!

When there is a will, there is a way.

Then…Keep walking

Днес намерих на улицата мъничко врабче.

Лежеше на една страна с отворена човчица и береше душица.

Стана ми жал, но никак не знаех как да му помогна. Отместих го на тротоара, и тъй като носех бутилка с вода, го понапръсках и му налях мъничко в капачката да си пийне ако е жадно. Може би трябваше да го взема със себе си. Или може би не. Дали ще се пребори само за живота си или …

Имаше период, когато се борех за изгубената душа на един човек.  Драпах със зъби и нокти, защото вярвах, че обичайки някого, мога да го накарам да се промени, да повярва в себе си и да бъде щастлив. Беше непосилно тежко и след всички усилия се чувствах изцедена и празна.

Тогава разбрах. Не това е смисълът. Да обичаш и да съчувстваш е едно. И е прекрасно. Но всеки си има черни дупки. И те са си негови. Сам си ги копаеш и сам си излизаш. Или пък ако ти харесва си оставаш и си копаеш още.

Така че, мили мои врабчета, да знаете че колкото и много да ви обичам – не винаги мога да ви спася ако вие не искате. Просто понякога съм твърде заета да спасявам себе си

Вчера не знам какво ми беше станало, обаче голям смях.

За всичко:)

Бях си съвсем като напушена, в което, разбира се, няма нищо лошо

Един от бисерите на деня.

Борис (с ударение на О-то) ми споделя в кю-то колко е отегчен от работата си:

„Ще се пукна от скука. (минутка мълчание)…Дано не опръскам много наоколо…“

Страшно много се радвам, че няма да съм в София на 11 юни, когато ще бъдем посетени от Бащата на великия американски народ и (според мен) един от най-тъпите хора на планетата.

(drumroll)

Джордж У. Буш

Мда. На ББ не му се отвори парашута да бъде обявен деня за неработен за софиянци. Ама като гледам, както ще бъде блокиран центъра, ще бъде доста мазохистичен напън от страна на хилядите съвестни служители, които все пак искат да работят на 11-ти.  Само като си спомня какво беше за Кондолиза – то не бяха кордони, то не бяха проверки и барикади. Сега за този галфон – по-зле…Цирк БУШ.

Затова – поне се възползвайте от цялата галимация – вземете си отпуска и се придвижвайте с колело или пеша 🙂