След няколко дни само е невероятния прекрасен Празник на влюбените – 14 февруари. Доколко е празник на любовта и доколко на кича обаче – не мога да преценя. Днес видях някакъв рекламен камион с прозрачно ремарке, на което пишеше „Празнувайте Свети Валентин с нас“ и вътре , в тапицираното с червен губер ремарке, бяха изложени всевъзможни сърцевидни джунджурии – плюшени сърца от всякакъв калибър, пухчета, и всички останали невероятни ( и непотребни) предмети на кича. Може би, ако бях „влюбена“ в някого или бях още тийнейджърка…нямаше да се издразня толкова, а щях да се умиля и разлигавя.

Не знам защо обаче започна да ми се повдига.

Защото се сетих за витрината на Orange centre (магазин, който иначе уважавам) …

Тя винаги представлява идеално отражение на изкуствения лъскав свят, чиито елементи се предлагат вътре. Особено по празници – перфектния кич и фалшива порция „празничност“ е там.

Да видим…

Преди няколко седмици имаше прекрасна хартиена камина.Коледа е все пак – топлина, домашно огнище и прочие маркетингови залъгалки. Сега наближава Свети Валентин – и ето че на витрината цъфнаха големи сърчица. Любов, розова захар, пеперудки и прочие (като неща излезли от стаята на DeeDee, Dexter’s sister). Ако някой се е уплашил че после няма да има какво да се сложи – споко!Идва Великден – зайчета.После – Гергьовден.След това – абитуриентски балове. Лятото май е малко постно. Но да не се отчайваме – началото на учебната година е прекрасен повод за „празник“, нали.

Купуваме всичките тези неща, някой ни убеждава, че те ще ни накарат да се чувстваме по-щастливи и обичани. А всъщност – в цялата мания да притежаваме забравяме, че най-красивото в празниците е именно мига.

Да бъдем с близки (или непознати). Да правим нещата които обичаме. Да правим нови неща и да се забавляваме. И че не можем да затворим тези единствени моменти в буркан. И затова са толкова безценни 🙂

Днес се замислих върху текста на една песен в който се пееше „i gave you my heart, now you want my soul“.

Замислих се дали сърце и душа са две различни неща, когато става въпрос за отдаването им „на някого“.?Може ли да се говори за последователност на отдаване в смисъла – първо ти подарявам сърцето си, а после и цялото си същество – т.е. – душата? И дали умираме когато се дадем напълно на някого а този някой не е готов да ни вземе?Изобщо какво става после…

Обичам Ийори. Той не е досадно мрънкащо животно, нито е досадно всезнаещо животно.

Той е просто ужасно тъжен и очарователно меланхоличен. А най-любимата ми е опашката му, закачена с пиронче 🙂

Ето малък откъс от ГЛАВА ЧЕТВЪРТА, В КОЯТО ИЙОРИ ЗАГУБВА ЕДНА ОПАШКА И ПУХ НАМИРА ЕДНА

„Понякога (Ийори) си мислеше тъжно: „Защо?“ , понякога мислеше „Закъде?“, понякога – „Колко всъщност?“, а понякога не бе много сигурно за какво мисли.Затова, като видя, че Мечо Пух крачи насам с тежките си стъпли, Ийори се зарадва, че може да престане да мисли, а да му каже мрачно:

-Как си?

-А ти как си? – попита го Пух.

Ийори люшна глава насам-натам:

-Не много как! – каза той.

***

Наскоро попаднах на едно много луксозно издание на Egmont UK на „Мечо Пух“ (365 days with Winnie the Pooh), което според книжарката било внесено само в 2-3 бройки в България. Е, ако все пак ви попадне – вземете си го. Струва си всеки ден да бъде разведрен от историите на глупавото старо мече и неговите приятели:)     

Има места, които са част от същността ни...

Открих Apart:mental през лятото на 2005та. Твърде смутно по отношение на моята душевност време. Трябваше ми място за размисъл, почивка, среща с близки хора. Място където да си бъда аз (защото твърде много ми се налагаше да бъда не-аз през останалото време).

Apart:mental някак си естествено стана това място. Имаше музика…тиха и отпускаща. Имаше приглушено осветление.Имаше шоколад и дълги среднощни разговори.И премълчани думи.

Казвам „имаше“. Защото нещата много се промениха.

Може би защото ги няма средношните разговори. Верно, шоколадът си е там. Все още е много вккусен, защото е истински. Хималайският чай и кафето също са прекрасни. Но Apart:mental някак си вече не е част от мен. 

Всичко започна с ремонта, с огромните, безмислени картини, окачени на стените.

Продължи с нашествието на пластмасовите хора, които демонстративно размахваха лаптопите си наоколо. И с тинейджърите, от чийто шум не мога да чуя собствените си мисли.

Apart:mental вече не е себе си. Но понякога, когато отида там, отново се ставам едно цяло с „тук и сега“ и няма защо да мисля за утре или къде да отида. Защото съм навсякъде…