В Индия всяка, дори най-елементарна дейност задължително се извършва от поне двама души.

В офиса например, когато повикаме някой от IT отдела да инсталира нещо – винаги идват двама. И с колежката се чудим – дали единия е за да помни къде отиват, а другия – какво трябва да свършат или просто единя знае малко английски а другия може да оправи проблема…

Майтапа настрана, но „щатът“ (много соц-думичка) на повечето места е доста раздут. Понякога имам чувството че наемат хора и им плащат някакви минимални надници, само и само да не са на улицата. И без това има стотици хиляди просяци, бездомни и твърде бедни хора. Ако и тези дето „работят“ излязат на улицата – ще настане революция на гладните гърла…

Затова…във food court-а зад гишето на всеки ресторант се мотат поне 7-8 души (трима -четирима работят, останалите зяпат мухите и се опитват да изглеждат заети). В моловете има „оператор на асансьор“, който по цял ден натиска копчетата нагоре и надолу. В магазините само да прекрачиш прага и ти скачат поне трима продавач-консултанти да те питат какво желаеш. Паркингите – до машината за автоматично плащане има „оператор“, на toll-gate един дава квитанцията, 5 метра по-надолу друг я къса. В супермаркета – охраната подпечатва или дупчи касовите бележки, а отделен охранител до входа пази чантите ви с покупки от други магазини.

Та ако ме питате колко индиеца са нужни за да направят една салата…не мога да кажа точно. Може би между двама и трима, но със сигурност повече от един 🙂

Казват че Варанаси е най-старият град на света. Легендата гласи че Парвати (съпруга на Шива) изтървала обецата си тук. Един брахмин я намерил и продал. Обаче Парвати започнала да кърши ръце и да се моли на Шива да намери обецата и…И така той разкрил истината и решил да накаже свещения мъж, който си позволил да продаде обецата на жена му. Брахминът бил осъден да бъде от най-нисшата каста (untouchables), но Шива му дал свещения огън. Така и до ден днешен, вече повече от 2000 години фамилята на този брахмин се прехранва като продава свещения огън на стотиците хора, които идват във Варанаси за да кажат последно сбогом на своите близки.

По някаква случайност хотелът ни се оказа точно над втория по големина cremation ghat (място на брега на Ганг където изгарят мъртъвците). Очаквах да съм шокирана или погнусена. Всъщност церемонията ми се стори най-естественото нещо на света. Донасят мъртвия на носилка, покрита с лъскав погребален саван. Потапят го за последно в Свещената река. След това поставят тялото на кладата и я запалват. Оставят я да гори в следващите 3-4 часа. Накрая събират пепелта в плетена кошница и я изсипват в Ганг. Индийците вярват,че изгарянето ще ги пречисти и ще им осигури място в Рая. Единствено сведците (садху), бременните, прокажените и децата не се изгарят, тъй като те по правило се смятат невинни.

Да посрещна изгрева на лодка, плаваща по водите на Ганг е може би едно от най-странните, но същевременно вълнуващи неща, които досега са ми се случвали в Индия. Да си призная малко трудно преодолях погнусата си от реката ( в Lonely Planet пише, че в 100 мл вода от Ганг има 1.5 милиона фекални бактерии. И никакъв кислород). Но си струваше. Стотици поклоници дошли да се изкъпят в реката, да изперат или да си налеят светена вода. Деца, старци, садху, мъже с големи кореми, кльощави жени в сарита, йоги се радват на новия ден и на щастието че могат да се потопят в Ганг и да измият греховете си.

И така – всеки ден от хиляди години хората идват тук за да благодарят за живота или да посрещнат смъртта.

Иначе тесните улички на Варанаси са мръсни, претъпкани, опасни. Градът се слави с производството на коприна – минахме край десетки малки мрачни стаички, където работниците упорито бродираха изящни апликации върху красиви копринени сарита…И както много места в Индия градът тук таме проблясват останки от отдавна помръкнало величие – изящния дворец на махараджата, потънал в разруха, музей с експонати, покрити с дебел слой прах. Но това може да се очаква от един град стар колкото света, нали?

лежерна вечер в дома на Ридз, който тя твърде скоро ще напусне

за да създаде нов дом…някъде на брега на Нил 🙂

времето се пречупи, няма нужда от климатици вече

направихме приятно течение

пуснахме един от дисковете на Хатим (странна смесица от френска-латино-ливанска-африканска-суфи и chillout музика)

щяхме да се учим да правим Хумус но се оказа че сме купили готов ( и понеже не намерихме pita-bread се наложи да го хапнем с tortillas…но пак беше вкусно)

разговорът се върти около суфизъм и рисуване

снимам парченца от този дом. след месец няма да го има, но това сякаш го прави още по-уютен

оранжевите завеси и големите възглавници, огледалото, масивното писалище, дървеният съндък, който Ридз с любов нарича „khana kazana“ (ракла за храна, в която смята да си занесе ориз и даал от дома), картините, свещниците, малките червени панделки на терасата, където вечер закача запалени фенери 

 много любов има в този дом

и е толкова хубаво 🙂