Нищо по-хубаво от лошото време

*илюстрацията е от тук

Не ме разбирайте погрешно. Обичам слънцето повече от всичко.

И все пак – има нещо толкова хубаво в дъждовните дни.

Дъждовните дни са бавни.  Интровертни. Поръсени със сладка меланхолия.

Дъждът измива наслоеното  по сградите, дърветата и минувачите сиво.

Можеш да си седиш у дома и гледаш как падат капките. И да ги слушаш.

Кап-кап. Туп-туп. Шляп -шляп.

Дъждът има толкова различни гласове.

Можеш без всякакво притеснение да обуеш смешни гумени ботуши, да сложиш дъждобран и да излезеш да се порадваш на дъжда.

Не заради друго…просто защото „зрелите хора“ не правят така.

Можеш и да отидеш да пиеш чай и да похапнеш бисквити у някой добър приятел. Ей така просто да му позвъниш на вратата и с мило-глуповата усмивка да кажеш „Ами, навън вали…и не се сетих за нищо по-хубаво от това да дойда да те видя“.

Можеш да измислиш още толкова много истински неща.

Нищо по-хубаво от лошото време

Моята улица

Хубавата идея „София диша“ ми напомни за ето този текст, който написах преди време:

Когато си мисля за София, първото, което изниква в съзнанието ми е „Шишман”, облян в следобедните лъчи на лятното слънце. С разбитите плочки, познатите витрини, хората, звуковете, миризмите.  С толкова спомени, неразсънени утрини и случайни срещи.

Ето например месарят, облечен в бяла престилка, отваря сутрин  дюкяна си и се обляга в рамката на вратата. Гледа важно-важно как улицата се събужда и очаква първите си клиенти. Толкова е симпатичен и съвсем мъничко комичен, че няма как да не те усмихне. С тази престилка, зализания перчем и старата табела „Месарница” над вратата – ще рече човек, че се е объркал и по случайност е попаднал в 80-те, във времето на социализма.

Домилява ми за едно време (за което само съм слушала), когато София е била сравнително малък град, а хората, живеещи на дадена улица са се познавали по име и са се поздравявали, щом се срещнат. Спирали са да обменят някоя и друга новина от махалата, а децата са лудували на уличното платно без надзор и необезпокоявани от нищо.

Предадохме улиците на автомобилите. Първо уличните платна, а после и тротоарите и градинките. Изтръгнахме звуците на човешката глъч, изтрихме усмивките. Повечето улици вече са просто отсечки, по които преминаваме, за да стигнем от точка А до точка Б. И ги проклинаме, че са тесни и никога няма свободни паркоместа.

„Шишман” за щастие е от по-инатливите улици, които не се дават толкова лесно. Хората упорито продължават да се събират пред някое от многобройните заведения. Прави, седнали, облегнати на някоя стена с неизменната бира в ръка – говорят по цели топли  нощи.  Като че ли минувачите на тази улица се усмихват повече, вдигат по-често поглед нагоре към  поизлющените балкончета. Забавят крачка и се зазяпват в някоя витрина.Минеш ли по „Шишман” – все някой познат ще срещнеш, ще размените по дума-две…Винаги е шарено, нещо се случва, тупти, живее!

Не е обикновена тая улица… Хем е част от „широкия свят”, хем си е твоя. На „Шишман” можеш да си позволиш да бъдеш себе си. Защото си си вкъщи.

Вчера видях на „Шишман“ деца да играят на гоненица, да пускат хвърчила. Имаше рисунки по асфалта.

Кой знае…може би има надежда за София.

Повече за вчера + видео тук

„София Диша“ ще има тази неделя (22-ри август) и следващата (29 август).

Моята улица

Музей на съжалението

Не съм особен фен на музеите. Вещите, извадени от контекста на времето и наредени в прашни стъклени витрини, не  ме грабват. Музеите за мен са повече израз на тление и преходност, отколкото на запазена памет. Е, разбира се – има изключения, но като цяло доста рядко посещавам  музеи.

Затова реших да се възползвам от вчерашната  „Нощ на музеите и галериите“ и да разгледам Националния политехнически музей.

Дали защото се намира малко встрани от центъра (на „Опълченска“, близо до „Сливница“) или заради нещо друго, музеят ми се видя леко запуснат и неподдържан. А иначе определено си струва да се види. Експонатите са доста интересни, като например…

Този автомобил , създаден от немската фабрика „Месершмит“, която произвежда едноименните самолети от Втората световна война. Самата кола прилича на самолет – дълъга, тясна, със стъклен покрив и самолетно кормило, само дето има колела вместо крила 🙂

Има и прекрасно  запазен Ford Model A, както и няколко „Балканчета“, едното от който с двигател, задвижван на слънчеви батерии.

Сред разнообразните експонати в музея могат да се видят компютри (включително преносими) от 80-те години на миналия век, сметачни машини, видео и фото камери,радиоапарати, магнетофони и портативни грамофони. А витрината с мобилните телефони отпреди 10-15 години забавлява всички 🙂 Наред със сложната техника са изложени и някои по-обикновени, но също толкова интересни домашни уреди като кафемелачки, прахосмукачки, перални, машина за домашен сладолед.

Някои експонати будят известно недоумение с обозначенията си 😉

Всичко е прекрасно но…за съжаление.

Витрините на музея изглеждат както са изглеждали през 1985г. И прахът не е бърсан горе-долу от тогава май…

„Наблюдения на небесните тела днес няма да се извършват заради лоши атмосферни условия“ ни уведомява набързо написана табела.

За още по-голямо съжаление, Националният политехнически музей, в „Нощта на музеите и галериите“ затвори в 23.00 ч. Затвори под носа на голяма група хора, които искаха да влязат…и след като служителките започнаха да ни подвикват „да побързаме,че ще затварят“ още в 22.30 ч.

На излизане през мокрия двор се обърнах и се замислих,че на фасадата на старата соц-сграда добре би седял надпис „Музей на съжалението“.

Музей на съжалението

Моята улица


Това е улицата, на която живея…преди време. Сега от „любовта“ няма и следа – на нейно място има „частен паркинг“

Преди известно време бях на нещо като представяне на проекта и книгата „Моята улица.Кубински истории“ и от тогава все се чудя коя е „моята улица“.

Беше ме впечатлило в индийците – целият им ден (че и нощ) протича на улицата. Личното пространство е сведено до минимум – всичко се случва и се изживява на улицата и няма скрито-покрито. Това е може би трудна за възприемане концепция за западните общества, но според мен носи някаква очарователна непринуденост и общностен дух. В България – може би заради климата, а може би заради някои исторически и културни особености – животът на улицата не е толкова популярен. В общия случай – свикнали сме да си седим вкъщи и да не се интересуваме какво се случва отвъд прага.(Това вероятно е едно от отраженията на така наречения „аморален фамилиализъм“ – термин, за който научих наскоро).

И все пак всеки си има улица, която му е свидна. Дали защото всеки ден е минавал по нея, за да иде до училище, или пък защото там е получил първата целувка…или просто защото на тази улица цъфтят люляци или кестени.
Има някои улици, които просто няма как да не ги обикнеш, носят нещо в себе си, което няма име, но е…уютно.

Обичам и когато улиците ме изненадват с нещо – някоя скрита врата към вътрешно дворче, стара излющена табела, балкон от ковано желязо. Ето защо много се радвам на снимките на Пейо 🙂

Tъй като вярвам в разказването на истории – ще се радвам ако разкажете за „вашата улица“ :). Първите поканени да го сторят са – Пейо, Вера, Мария, Деси и Мишо.

Моята улица