Любов, тъга, желание, радост, смърт.

Съставките са силно концентрирани.

От химичната реакция между партньорите зависи дали коктейлът ще е страстен и възбуждащ сетивата или нежен и галещ небцето.

Тя е мила и деликатна. С пастелни тонове и меки очертания.

Той е плах, леко непохватен…усмихва се неловко и не знае къде да дене ръцете си.

С първите звуци на песента и двамата се вливат в едно. Танцът е формата. Те са съдържанието.

За броени минути ще са митично същество – с четири крака,две глави и едно сърце. Независимо че той е твърде висок, а тя – леко закръглена. Те ще са красотата.

Ще се носят без да стъпват по пода, олекнали и свободни от всички мисли.

Тя ще се довери сляпо. Той ще поведе смело.

И ще бъдат…

само те

само тук

само сега.

100 % живи.

Неясно защо, четенето на Георги Господинов винаги ме провокира към писане. На път за Барселона, на летището във Виена се почувствах изключително щастлива от избора си на книга („Балади и разпади“ ). Чудесна компания за това пътуване, мисля си. И пиша:

Музика

от колички за багаж

от куфари

от стъпки.

От бебешки провиквания 

Гукане

Разменени поздрави

Марш на стюардеси

Набързо телефонни думи

 

„Passengers please proceed…“

„Auf Wiedersehen“

„Hola“

„Побързай“ 

…и нещо си там на китайски.

 

Мълчание и взиране

в лаптоп

смартфон

таблет

или пък (!) книга.

Звукът от напрягането на очния нерв.

 

Животите ни се разминават на Терминал 4.

Говорим на един език –

Вавилонски.

Мълчим на различни.

„Невидимите кризи“ е последната книга на Господинов, която прочетох за един благосклонно слънчев мартенски следобед.      Чудесна терапия.

След като миналия театрален сезон почти не успях да уцеля постановка в която  сюжет и актьорска игра да ми допаднат едновременно вече доста предпазливо ходя на театър. Все пак тази година е доста по-добре, вече имам цели три постановки за препоръчване .

„Нощна пеперуда“  : Типично май за Явор Гърдев темата е военна, костюмите са неочаквани, на ръба на гротеската, а сцената – доста раздвижена. Михаил Билалов прави запомняща се роля, за съжаление Весела Бабинова не успява според мен да му партнира добре, макар да се старае.

Втората постановка – „Рицар на Светия Дух“ (режисьор Маргарита Младенова) ме привлече заради името на Боян Папазов.
Преди време ми попадна един негов, вече почти невъзможен сборник с пиеси – „Бая си на бълхите“ и бях втрещена от начина, по който борави с езика, от думите, които използва. В това отношение „Рицарят“ не разочарова – беше вълнуващо да видиш езика в действие.

И накрая – „Ръкомахане в Спокан“ (пак Гърдев). Страхотна „черна“ комедия с много „филмово“ усещане. Дотолкова всмукваща беше тази постановка, че вобще не усетих как е минало времето. Иван Бърнев и тук (както в „Рицаря“) е много силен, а Леонид Йовчев внася свежест с някои похвати от Импро-театъра. ( доста смело подхвърли няколко реплики към публиката и очевидно очакваше диалог, макар че дамата, към която се обърна май си глътна езика :))

Гледах, разбира се, и хитовия „Хамлет“, но разочарованието от него само затвърди усещането, че „моят“ театър е именно „камерния“ театър – там където актьорите не разчитат на шашми и масовки а се изправят на сантиметри от лицата на публиката. И смело я провокират.