„Насладите, които крие употребата на ножчето за разрязване на хартия, са осезателни слухови, зрителни но повече от всичко – умозрителни. Напредването в четивото е предшествано от действие, което нарушава материалната цялост на книгата, за да позволи достъп до нетленната и същност. Острието прониква между страниците изотдолу и устремено се вдига, докато не отвори вертикален разрез в стройна последователност от кратки порвания, които опъват и съсичат нишките една по една. С весело, радушно припукване добрата хартия приема първия си посетител, който вещае безброй разлиствания под напора на вятъра или нечий поглед. По-сериозна съпротива оказва хоризонталната сгъвка, особено ако е двойна, защото изисква нелека смяна на посоката – там звукът е на сподавено раздиране, с по-мрачни нотки. Краят на страницата остава назъбен и разкрива влакнестата си структура, отронва се тънка стружка – „къдричка“ и викат, – на вид нежна като морска пяна по пясъка. Проправяш си път през гъсталака от страници с мачете и това навежда на мисълта за всичко, което съдържа и крие словото, провираш се през четивото като през гъста и непроходима гора.“

„Ако пътник в зимна нощ“ на Итало Калвино ( в прекрасния превод на Нева Мичева) е книга за читателите, които четат любовно и изпитват осезаема, почти физическа наслада от досега с текста.

Нямаше как да не споделя поне един малък откъс с вас.

Реших и аз да се престраша да участвам BLOG CHALLENGE. Състезанието е между 12 блогъра, които имат седмица да напишат текст по дадена тема. Темата се определя от спечелилия предходното издание на състезанието. Текстът, който събере най-много коментари и гласове в svejo.net печели.

Победителят в BLOG CHALLENGE # 4 – Божидар Костов предложи темата „Часовник“.

Ето какво написах аз – ако ви допада – моля оставете коментар след поста и гласувайте в svejo.net 🙂

***

Часовникът

Лъчите на залязващото слънце едва се промъкваха в сумрачната тясна стаичка на часовникаря. Въздухът беше увиснал тържествено над работната маса, като че затаил дъх  в очакване.

– Не мога повече така. Опитвах да живея без Нея, но сърцето ми сякаш е спряло – тъжно изтиктака старият стенен Часовник и протегна умолително стрелки към стария майстор-часовникар – Моля те, помогни ми да си Я върна.

Майстор Темпос понагласи увеличителното стъкло на окото си, внимателно отвори капака на Часовника и се вгледа в сърцето му. Мълчаливо поклати глава, затвори капака и едва доловимо въздъхна.

– Имаш право, приятелю. Почти не долавям ритъма на сърцето ти…А беше време, когато то туптеше така, сякаш самият живот пулсираше в него. Ех… -часовникарят замълча и се загледа навън през прашната витрина към залязващия ден – Разкажи ми за Нея, може пък да успея да ти помогна.

Часовникът размърда  стрелки и започна своя разказ:

– Тя бе по-красива от лъчите на слънцето, които ме будят сутрин. По-нежна от ръката на камериерката, която всеки ден избърсва праха от мен. По-весела от децата на моя собственик, които обичат да застават пред мен, да гледат хипнотизирани махалото ми и да си съчиняват песнички в неговия ритъм.

Тя се казваше Време. Ефирна, прозрачна и неуловима магьосница. Когато се спреше при мен, светът се преобъщаше. Инак мрачното антре, което обитавам се изпълваше с мека светлина. Въздухът нахлуваше – толкова свеж, че аз, макар и да не съм човешко същество сякаш можех да усетя аромата на горски цветя. И тишината – като че „чувах“ една такава особена, изпълнена с хармония тишина (което, разбира се, звучи абсурдно, предвид че се намирах на едно от най-шумните места в града)…

Тук циферблатът на стария Часовник се разтегна в нещо като усмивка. Но тя бързо се стопи и той изскърца продължително…

– Толкова беше хубаво, когато Време беше с мен. Знам че ще прозвучи смешно, казано от един стар дървен съндък като мен, но се чувствах истински, жив, дишащ. Можех да изляза от тъмния си ъгъл, да се разходя по улицата и да поздравя съседите. Да вдигна поглед и да видя небето…Не се страхувах ни от дъжда, ни от слънцето, ни от досадните дървеници, които идваха при мен нощем.

Часовникът някак тъжно раздвижи махалото си.

Тиик-таак-Тииик-тааак-Тиииииик-Тааааак-Бум – Бум.

– Един ден, Време каза, че иска да се поразходи…Попитах Я кога ще се върне, а Тя се усмихна с нейната неуловима усмивка и без да каже нищо затвори вратата  след себе си.

Тогава настъпиха черни дни.  Събуждах се сутрин, с надеждата, че Тя ще се е върнала и ще ме гледа закачливо докато протягам стрелки и раздвижвам поръждясалите си зъбни колела. Нямаше Я. Слънчевите лъчи ставаха все по-слаби, ден след ден, докато изобщо престанах да им обръщам внимание. Камериерката – идваше като всеки ден – но аз вече не я посрещах с веселото Бум-бум на махалото, тя ми беше досадна, ненужна, исках просто да ме остави на мира. После ..после ми хрумна, че може би бих могъл да намеря Време, ако тръгна след Нея…

И тогава напрегнах цялата си воля, завъртях изтърканите зъбни колелца и започнах да тичам…Напред и все по-бързо, без нито миг почивка…Ще я намеря, ще я намеря…Минутите се гонеха, аз бягах след тях, исках да изпреваря сам себе си, да изпреваря Време… Но така и не успях…

Стенният Часовник замълча и се взря в сумрака – да се увери,че старият часовникар все още го слуша.

Майстор Темпос се бе подпрял на лакти върху масата, навел глава, сякаш бе задрямал. Но той беше чул разказа на стария стенен часовник и сега, като се размърда бавно на стола си, изправи рамене и се взря в циферблата му. Изчака минута-две и накрая проговори.

– Ех, друже…Разбирам сега какво ти е на сърцето. Та кой не знае прекрасната Време, която спира при всеки от нас, замайва ни главите и ни кара да се чувстваме влюбени в целия свят. Колко много други като теб са се опитвали да Я задържат при себе си, да Я имат вечно…Но знаеш ли, приятелю…

Тя е неуловима. Никой не може да Я има само за себе си. Време тича боса и усмихната напред, за да озари живота на някой друг, а после да продължи напред безкрайния си бяг.

Часовникарят се усмихна тихо и погали грижовно циферблата на стария часовник.

– Бъди щастлив, че Време е спряла при теб и те е дарила с красиви мигове.  Нима това не е мечта за всеки един часовник?

––––

Снимката е взета от тук

Много дълго време слушах за TED преди да се загледам сериозно във вдъхновяващите 18-минутни клипчета. За тези, които не знаят какво е TED – най-общо форум за идеи, място, където хора с визия за бъдещето, разботещи в различни сфери на живота се събират. За да общуват, стартират нещо ново заедно или просто да черпят вдъхновение един от друг.

Голяма радост беше като разбрах че ще има TEDxBG (т.е. независимо събитие под шапката на TED). В България, където напоследък доста ни липсва вдъхновение и вяра в случването на добри неща, този форум си е съвсем на място и навреме.

Събитието не беше много широко разгласено, което според мен е доста умен ход, а и още веднъж доказва че най-рекламираните събития не са непременно най-добрите.

Няма да обяснявам в подробности лекциите, тъй като това вече бе направено от Комитата, Боян, Събина , и Мартин (Между другото блогърското присъствие на TEDxBG беше доста сериозно, тъй че очаквам още отзиви).

Не мога да кажа коя беше „най-интересната” и „най-добрата” лекция, но се радвам че организаторите бяха забъркали хубав микс от информативни, забавни и вдъхновяващи личности.В общи линии нямаше нещо, което да не успее да хване вниманието ми.  Някои от лекторите провокираха интересни размисли, например:

Твърдението на Мартин Ангелов  че сме неангажирани и мразим градовете, в които живеем. Сякаш сме там само за малко и дори не можем да ги видим истински и да си представим как биха могли да бъдат. Защо е така и как може да се промени?

Ива Бонева разказа извънредно потрисаща случка за стая, пълна с изоставени бебета в която цари пълна тишина. Защото „дори на тази крехка възраст те се бяха научили,че няма смисъл да плачат, няма кой да ги чуе”.   Как може човек, който няма намерение да осинови някои от тези деца, да помогне в случая?

Константин Христов сподели интересни факти, но аз не съм особено съгласна с твърдението му, че ежедневно събираме купища ненужна информация, от която трябва да се отървем. Не идва ли креативността именно от внезапно възникнали връзки между на пръв поглед ненужни и несвързани неща?

Маги Малеева не говори за екология, което за мен беше изненада.  „Много от родителите възпитават децата си на принципа на моркова и тоягата и това изгражда лесно манипулируеми и пасивни индивиди” каза Маги. Нищо чудно че наоколо има толкова много мрънкащи хора, които прехвърлят вината за несгодите си върху другите и чакат някой да ги извади от дадена ситуация.

Хубаво беше леко безразсъдното мечтателство на Сам Харис, който е купил порутеното училище в с. Пирин и смята да го превърне в творчески център за деца. „What I liked in Pirin is the opportunity to see the stars”, каза Сам и ми припомни едно пътуване из буквално „тъмна Индия”, където в двора на една селска къща без електричество видях най-красивото звездно небе.

Андриан Нешев ме замисли за претруфената визуална среда, в която са принудени да работят българските дизайнери. Трудно се получава вдъхновение за нещо ново, когато си задушен от крещящи и не винаги особено естетични образи.

TEDxBG  стартира страхотно – и като организация и лектори, и като атмосфера. Прекрасно е да видиш на едно място толкова много единомислещи хора (и основно млади- онези над 35г. бяха по-скоро изключение). Искрено ми се иска да вярвам, че това са именно българите, които ще осъществят идеите си  на практика.

Е, не се запознах с 18 нови човека, както ни заръчаха, но намерих един отговор, който отдавна търся за. Надявам се, че скоро една мечта ще се превърне в реалност.  Стискайте плаци 🙂