Потресена и развълнувана от топ-класациите „кой е по-по-най“ на БГ блоговете, мислех да не пиша нищо.

Обаче този пост за обедните почивки на Велян + лошият начин, по който ме обслужиха тази вечер ме вдъхнови за следната кратка класация на заведенията където е добре да обядваме или по-добре да не го правим в карето „Шишман“ – „Графа“- „Раковска“- „Цар Освободител“. Моля да се отбележи за протокола, че изказаното мнение е просто въпрос на вкус 🙂

За щастие, освен в много натоварените дни, имам възможност да си ползвам обедната почивка, при това без да е фиксирана нито като часове, нито като продължителност (и все пак – обикновено гледам да не се проточва повечко от час).

По-скоро „за“, макар и с известни уговорки бих хапнала в:

Checkpoint Charlie (на „Иван Вазов“)– готвят вкусно (поне това, което съм опитвала), имат оригинални интериорни хрумки. Недостатък – като ида там, не съм сигурна, че съм излязла от офиса 😉

Motto (на „Аксаков“) – и там е вкусно, ама е доста студено и никак не можеш да се усамотиш и да си поговориш с някого така че да не се чува из цялата зала. Фен съм на градината, но не и на персонала. По-ми е подходящо за бизнес-срещи, отколкото за отпускащ обяд с колеги.

„Кривото“ (на „Шести септември“)– има някои неща в менюто, които могат да минат за вкусни (обожавам салата „Капрезе“ с малки кафеви маслини). Сервират бързо и са любезни. Просто вече през ден сме там – а и най-хубавото омръзва.

„Мама Мия“ (на „Шишман“) – в интерес на истината там съм ходила повече на вечеря, имат хубави картофени работи, както и пиле с пармезан.

Commercial (на „Шишман“)– малко е too snobbish за обяд като че ли. За вечеря е ОК :)Забавно е, как всичко там е Made in IKEA 🙂 А шоколадовият мус е бо-жест-вен!

„Вкусотилницата“ (на „Шишман“) – макар че е тъпкано на обяд и няма достатъчно маси, обслужването ми напомня студентксите години, а храната не е толкоз лоша.

Разбира се, няма как да подмина култовото за всички работещи на ул. „Иван Вазов“ бистро „Кейт“, което всъщност има точно пет масички вътре и една навън. Там се хапва ако много много бързаме, на принципа „риск печели, риск губи“ – някои неща са вкусни, други – не дотам. Подобен статут има и друго апокрифно место с кодовото название „При зъболекарите“, където съдържателят Светльо има доста интересен начин на ценообразуване на порциите (въпреки, че положих усилия в тази насока, така и не го разгадах) 🙂

Има и няколко места в района на офиса, където гледам много да не стъпвам.Така например…

„Джепето“ (на „Гурко“)– отнема им около час да ти вземат поръчката и да ти донесат нещо, не е съвсем сигурно, че ще е това, което си поръчал. Плюс това не знам кой им даде идеята да сложат в броколите картофи 😦 Пфу!

„Дон Домат“ (на „Шести септември“)– днес чакахме 15 минути да ни сервират две салати (които верочтно са предварително нарязани). Сервитьорката дойде и донесе бяло вино, вместо червено. След още 10 минути тръсна една салата на масата (защо са ни прибори, няма нужда да изпадаме в подробности, нали) и накрая ни се извини, че „нямала да ни върне“ дребни.

„Мачу Пикчу“ (на „Шишман“), което всъщност вече не се казва така. Направили са му ре-брандинг, ама славата на кофти място си я пазят, както и менюто. Там съм попадала на един от най-неадекватните сервитьори в района. Поне човек може да е сигурен, че ако никъде другаде няма места – там със сигурност ще се намерят.

„Тропс къща“ (на „Гурко“) – докато бях във Варна посещавах веригата, ама нещо ми отстина. Особено след като един колега яде там „пържола-изненада“ и после имаше изненадващо чести посещения до…знаете къде.

Разбира се има и още места наоколо, които не съм имала честта да ги посетя – „Крим“, „Егур Егур“ примерно. Има и китайски ресторант (на „Славянска беседа“) , който винаги е добра опция за много гладни. Има и едни места, дето все не им запомням имената – като онова на ъгъла на „Аксаков“ и „Шести септември“ срещу Унгарския културен център, където приготвят много вкусни хлебчета и добра пилешка супа или другото – на „Славянска“ до „Дон Домат“, където храната е недопечена а сервитьорите – флегматични. Има разбира се и дюнери, пици, сандвичи, сладки, соленки – кой каквото му душа сака.

Но, май наистина понякога е най-добре човек просто да се поразходи в обедната почивка 🙂

Не спирам да се учудвам на неграмотността на хората, що се отнася до писане на някаква що-годе официална кореспонденция. Не, че аз съм спец в тази област, но има някои елементарни правила, които е някак близко до ума, че е добре да се спазват.

Днес например получвам мейл (ще спестя името, за да не злепоставя въпросната госпожа) със subject:

„na vnimanieto na gospoja Svetla“

Мда. Не стига, че беше написан на латиница (под предлог, че така била сигурна, че ще го разчета) ами и се обръща към мен с „госпожа Светла“, все едно си нямам фамилия 😦

Толкова ли е трудно да звънне в офиса, да пита секретарките „Абе имате ли там някаква Светла? Какво и е второто име?“ , пък току виж дори телефона ми и дали.

Както и да е. В порив на хуманност и желание да помогна на дамата да изправи грешките в бизнес-кореспонденцията, и отвръщам с мил мейл, като в послеслова деликатно и с щипка хумор отбелязах :

 P.S. Между другото, ако бяхте се обадили в редакцията. щяхте да разберете не само телефона ми, но и фамилното ми име 😉

При което получавам отговор, в който дамата чистосърдечно ми пише:

Аз съм разполагала с Ваяшата фамилия, но наистина не съм забелязала.

Хм, извинявайте много, ама щом Вие не забелязвате, че аз си имам фамилия, защо аз трябва да забелязвам, че Вие се опитвате да ме занимавате с глупости?

Не следя отблизо учителската стачка, признавам си. Но днес тя буквално си навлезе в живота ми, случи се по улиците и местата, през които минавам всеки ден за да ида на работа. Огради ме с шумовете и лицата си. Преобърна ми спокойствието и ми зададе много въпроси. Стомаха ми се сви на топка от яд, че всичко в тази държава се решава по този начин – с извиване на ръце, после от мъка за  тези хора, които просто явно вече не издъжат беднотията да ги стиска за гушите. Оди обяснявай на гладния, че в бюджета няма достатъчно пари за увеличение на заплатата му и че трябва да се мисли „дългосрочно“, когато единствената му мисъл е как да се справи с утрешния ден.

Колкото повече си блъскам главата да реша дали подкрепям или не учителите, толкова повече се оплитам. Уважавам правата им да получават достойно заплащане, но не подкрепям начина, по който си го искат (знам, отчаяни са и сигурно някой се възползва от това). Но не мога да се отърва от усещането,  че освен жертви на безумните промени в образователната система, една голяма част от тези хора са и просто занаятчии, които гледат нормата, а не качеството на произведеното (да, знам,че качеството на изходния материал също е важно, но все пак…). Майка ми казваше, че едно време който не бъдел приет да следва друго, отивал да учи за даскал, та заради това толкова малко хора си обичали работата.  Аз, Слава Богу, все на свестни учители съм попадала, но май не за всички от тях това беше призвание.  Очевидно, когато не влизаш в класната стая само да си изпееш урока а и да научиш тълпата отегчени тийнове на някаква човещина, би трябвало да получаваш съответното финансово поощрение. Кой обаче може да каже кой е учител по призвание и кой-просто по професия?

Нещата се въртят в омагьосан кръг, от който аз лично не мога да видя изхода – учителите стачкуват – родителите (особено работещите) се чудят какво да си правят децата – децата продължават да не получават добро образование – децата порастват и отиват напълно неподготвени на пазара на труда…и т.н. и т.н. и т.н.

Наистина явно наша българска черта е да оставяме важните неща за последния момент. Дано поне тази учителска стачка промени нещо повече от размера на заплатите…

Диалог:

-Обичам си работата.Наистина ми харесва!

– Каква полза ако не ти доставя удоволствие да я вършиш?