Днес докато кротко се опитвах да си върша работата в нашия малък офис, редакторката ни съобщи, че сме получили писмо от Ангел Грънчаров, в което той ни обяснява своеволията на Еленко Еленков, приложени върху личния му блог.Забавно ми става като прочитам, че това е целенасочено посегателство предвид предстоящите избори. И после си задавам логичния въпрос „Защо пък аджеба на човека съм му отнели правото на свободно изразяване в „Блогосфера“ и „Мегафон“?“. Аз лично за себе си не мога да реша кой-крив, кой-прав и кой кум …и т.н.

Мисля си само, че:

а) когато има такъв виртуален конфликт, може би е добре двете страни да се срещнат лично и да си изяснят позициите, щото казват, че ‘истината е някъде там’ (без физическа саморазправа, разбира се). Вярвам, че г-н Грънчаров сигурно има резон да протестира, ама каква полза да се негодува онлайн?

б) никак ама никак не е хубаво да се меси личността на някого с работата му. И няма смисъл да се сърдиш на някого и да го обиждаш, ако той си върши работата – като го правиш само се показваш доста незрял.

в) дали е правилно да се махат блогове от агрегатора, кои са причините, кои остават и какъв  е ефекта си е решение на екипа на онлайн изданията на „Икономедиа“. Те вярвам са големи хора и знаят кво, аджеба правят. Ако не знаят – толкоз по-зле за тях.

г) кво пък толкоз с тази „Блогосфера“ 🙂 Така или иначе интернетот никой не може да го забрани, никой не може да забрани на някого да си чете или да не си чете някой си блог 🙂 (може и да може всъщност, ама аз не съм запозната с такъв начин)

В заключение – вземете пийте по едно кафе.

This might be the beginning of a beautiful friendship 😉

Мда, много съвпадения станаха тези дни, чак не знам какво да си мисля. Не, не – не съм се побъркала, нито мисля,че ставам за екстрасенс (мамо, успокой се 🙂 ) Просто…ето какво се случи.

Бяхме на гости у семейни приятели, чиято дъщеря е на 16 години – тоест с 9 години по-малка от мен. Оказа се, че когато аз съм била на 16 (а тя на 7 съответно) съм и направила нещо като картичка – буквар и тя още го пази.

Стана ми толкова хубаво – не защото беше нещо особено – доста наивно изписано „Буквар“ на предната корица а на задната пише Брой: единствен ; Цена: безценен. Целият е украсен с разни лепенки и изрязани от тук-таме картинки с анимационни герои (е, тогава още Photoshop-а не беше на мода). Доста сантиментално.

Но това, което наистина ме стопли, беше стихотворението, което бях написала като пожелание. Опитвам се да си го припомня, да го намеря в нета и да го сложа тук.

Засега само знам че е от Пенчо Славейков и се дават заръки от рода на „иди сред мъдри, но остани …“ ( това ми се е загнездило в главата, възможно е да няма нищо общо). Ще се постарая да го намеря колкото се може по-скоро.

А днес, минавайки по „Оборище“ видях празния двор на едно училище и ме лъхна такъв зловещ хлад. Не знам какво е в сърцата на учители, родители и ученици. Мога само да предполагам – наред с цялата суетня, яд (за родителите), радост(за учениците), на всички им е чоглаво сигурно. На мен също, защото училището вече явно не е онова светло и изпълнено с любопитни хора и неща място, което съм запазила в спомените си…

* Добавено на 29.09.

Благодарение на water fairy имам  текста на стихчето, което се оказа че е на Петко, а не на Пенчо Славейков (дано класната ми никога не научи как съм се объркала 🙂 )

Ето го:

МОЙ ЧОВЕК (П.Р.Славейков)

Иди между криви
и остани прав;

иди между болни
и остани здрав;

живей между стари
и остани млад;

влез между отчайни,
стой в надежда рад;

иди между блудни,
не погазвай срам;

иди у тъмница,
живей като в храм;

ходи по чужбина,
но оставай свой;

Сутринта започна апокалиптично – с липсата на кафе. Но усмивката на един колега изличи всякаква нужда от кафета 🙂

На НДК група тийнейджъри раздаваха безплатни прегръдки.

Хората ги гледаха странно и се усмихваха.

Едно момиче вървеше и грееше, вместо да си гледа в краката, гледаше нагоре, към облаците.

Небето беше безкрайно и в любимото ми синьо.

Някакъв младеж си беше закачил една кърпа зад ухото и като видя че му се усмихвам, взе да подскача и да я размахва, ухилен до уши.

Обедо-закусвах към 4. Препечени „вафли“ (според менюто на „МОТТО“) които хрупкаха по един наистина незабравим начин.

Една симпатична сива котка сложи лапа на масата ни, за да ме напомни да отделя храна и за нея.

Купих си тефтер със зелени листи – ама истинско, тъмно зелено. И молив с огромна гума във формата на звездичка (от ORANGE, нали утре е 15-ти септември, трябва да съм готова за новата учебна година 🙂 ).

После хапнах сладолед в градинката на „Кристал“.

И всички днес ми се виждаха толкова по-усмихнати. Дали защото е петък?

Никак не обичам да се местя, може би защото за 4 години докато бях студентка смених незнам колко на брой квартири.

И блога си не исках да местя, щото си бях свикнала с bloghub и си ми харесваше.

Обаче, след като им гръмна сървъра и се трепах да възстановявам постове две нощи, днес изобщо не ми се отвори страницата.

Съажялявам, но наистина нямам време и нерви да поватарям упражнението отново.

Затова, ей ме на тук 🙂

Имам още за възстановяване (хубаво, че си направих RSS feed и ми излязоха всички публикации за последните месеци, че инак щеше да е мъка), за доизкусуряване и после трябва да кажем на хората, че се местим.

Хайде, дано е късметлийско 🙂