Напоследък доста мисля върху нещо. което ми бяха подхвърляли отдавна, още преди да започна да се занимавам с журналистика.  Някой ми беше казал „Свободата на словото се простира до кабинета на главния редактор“.

Приемайки това на шега тогава, сега започвам да се замислям не докъде се простира, а има ли я изобщо тази свобода. Колкото и да се говори за независими медии, в най-добрия случай – ако не са обвързани с политически интереси, то те са малко или много под влиянието на рекламодатели и партньори.

Не това, обаче, е най-голямата беда. А по-скоро фактът, че май у нас, ако журналист се опита да изкаже своето крайно мнение по някой въпрос бива или в „по-добрия“ случай напсуван и окачествен като непрофесионалист или в по-грубия вариант – просто го бият.

Та това ако е свобода…тая свобода май доста боли…

Ако съм шофьор на такси или на автобус от градския транспорт (оказа се – не само в Софийския, но и в Пловдивския) и наближават избори…вероятността да ми се изпълнят желанията е доста голяма ако вдигна малко повече шум около себе си. Практиката досега показва, че явно това е печелившата формула!

Аз наистина уважавам правото на тези хора да стачкуват (макар че – аргументи, че не им стига заплатата от 600 лева не ме топлят – заплатата на баща ми е 3 пъти по-ниска). Обаче някак си не мога да не остана с впечатлението, че у нас всеки такъв разумен протест се обръща в извиване на ръце в стил “ подавам ти пръст, ти ми отхапваш ръката до лакътя“. И не мога да не си задавам постоянно въпроса – защо трябва да се стига до такъв вид изнудване, толкова ли е трудно да се разберат двете страни. И защо се обръща внимание само на протести, на които някой заплашва да (не) направи нещо, а не на такива, където хора се опитват да отвоюват правото си да живеят нормално?

Допълнение от 16.05.

Днес и манекенките, и те барабар с мъжете решили да протестират. Сладурани:) Поне е било хубава гледка!

Да, и аз като леко неподготвена почти се удавих.

Имах щастието да присъствам на концерт на Улф Вакениус трио (което всъщност си беше квартет с него, барабаниста беше голям образ) и Лоран де Вилд трио в зала „България“.

Бяха наистина невероятни музиканти но си отбелязах наум две неща и дебело си ги подчертах:

1. Изключително трудно възприемам изцяло инструментална музика. Трябва да е артикулирана, за да я разбера, в противен случай се напрягам и се губи част от удоволствието.

2. Харесвам джаз, но не мисля че бих могла да отида на пак на джаз концерт. Поне не в зала. Джазът за мен или трябва да е импровизация и контакт с публиката ( в този смисъл свиренето на открито ми звучи къде къде по-адекватно), отколкото седене в полутъмна зала. Или си е фон за други приятни занимания в съботен следобед – четене, писане, рисуване и „труд и творчество“ на бижута…И май-харесвам повече „ню-джаз“ отколкото класическия.

Най-хубавото е, че на 29-ти следва Белен Майа, което звучи доста по-като-за-мен, особено след като има танци. А после, на 23 юни, нещосъщо толкова вълнуващо – Yamato- The drummers of Japan 🙂 Но, това не е всико  – на 7 юли – Dulce Pontes .

Задава се концертен месец май 🙂

Макар да съм ходила само в толкова страни, колкото могат да се изброят на пръстите на ръцете, от край време си се се чувствам  „гражданин на света“.  Не знам какво е научното определение на този социален феномен, но за мен си е усещане. Да знаеш че си адаптивен, че си достатъчно гъвкав и след известно време можеш да си достатъчно близък с всяко място по света.  Да си изследовател и приятел на местата.

Преди време една психоложка ме накара да нарисувам дърво и по рисунката разтълкува, че съм много привързана към дома и семейството. Вероятно наистина е така. Но също така знам, че пътуванията ми носят някаква мъдрост. Затова трябва да са етап от живота ми.

Сигурно звучи несериозно да тръгнеш да пътуваш ей така …година две… Но си струва…Просто за да срещаш хора. И да слушаш истории! Такива прекрасни истории има, които само чакат да бъдат разказани… Ето, вчера например, светът направо дойде при мен с Виктор. Той е мексиканец, обиколил 50 страни. Запознал се в Китай с Инди (който тогава преподаваше английски там) , гаджето на Ануки ( кенийка с индийски корени, живееща на Острова), с която работих ( но май повече се забавлявах) през прекрасното лято на 2004г. във Варна…И това е само част от историята 🙂