Трабито, този мил соц-спомен като че ли е малко на изчезване…

Спомням си, че двамата братовчеди на майка ми имаха Трабита – едното жълто , другото синьо. Единя братовчед си държеше губерка, с която си шиеше уплътненията по вратата. И ни разправяше как по време на една обиколка в Европа нямало къде да спят с една роднина, затова залепили вестници по стъклата на Трабито и пренощували в него А веднъж направихме същински трабанто-подвиг – пътувахме от Търново до Варна, със сигурно 300 кила багаж. Но стигнахме безпроблемно, разбира се:)

Хубави спомени:) Затова когато Цвети ме покани днес на шоуто по случай 50-годишнината на Трабант при „Александър Невски“ нямах търпение да ида.

За съжаление, колите бяха твърде малко – само около 40 (аз очаквах стотина и нагоре) , а някои – в много лошо състояние. Очевидно събитието беше зле разгласено и на него май присъстваха само най-големите фенове. Изненадващо за мен – Търново и Русе се оказаха доста сериозни трабанто-почитатели. Соломон Паси също беше там с Траби-то си. Цвети говори с него за подкрепа да и издадат дипломния албум – много готина книга със снимки на най-различни Трабита. Много ще се радвам ако стане да го пуснат по книжарниците!

Иначе Трабантчета на събитието имаше всякакви. Тунинговани, с мощни двигатели, кабриолети и лимузини

А покрай другото от любимата Уикипедия ( тук) успях да разбера и някои интересни неща за този така митичен автомобил.

…че името му означава „спътник“ и е кръстен на космическата станция „Спутник“

…че очакваната продължителност на живота му е 28 години, а максималната скорост 112 км/час

…че всъщност не е направен от пресован картон, а от материала Duroplast

…че рожденният ден на Траби е деня, когато „Спутник“ е изстрелян в орбита – 4 октомври 1957г.

Също така се посмях на готината траби-реклама в Youtube.

И изгледах една от емблематичните появи на Траби в поп-културата.

ONE – U2

Ако пуснат отново такива коли сигурно ще искам да си взема една

С три думи:

Беше прекрасно изживяване…

С повече думи:

Организацията на входа беше зле. Минералната вода свърши. Тоникът също.

Пъстри хора. Странни хора на расти до мениджъри на молове

Ла Мари боса на сцената.

Отражението и в една витрина.

Море. Пясък. Любов.

Музика, която прониква в теб и те кара да се усмихваш.

Да се усмихваш безкрайно много мислейки си как  летиш над пусти, погалени от слънцето плажове.

И да танцуваш.

Живот в най-чистата му форма.

Щастие

Днес най-сетне намерих време да стигна до Борисовата.

Много отдавна ми се искаше да избягам от мръсна София, посядвайки на някоя сенчеста пейка и четейки нещо хубаво.

Днес най-сетне се случи. Е, почти…

Отделих около два часа и се запътих към езерото с лилиите. Не че стигнах до там. Първо рекох да се закотвя на една хубава пейчица на главната алея, където макар че минаваше доста народ, ми се стори достатъчно спокойно. Оказа се обаче че идеята ми за „лично пространство“ и неговото ненарушаване не съвапада с тази на другите. Една бабка почти веднага довтаса и с любезничка усмивка ме попита дали може да седне до мен. Нали си бях решила да почивам в собствената си компания, та деленето на съкровената пейка с някой друг не ми се понрави особено. Още повече че жената седна почти в мен. Не изчаках да ме заговори (сигурна съм, че рано или късно щеше да се случи неизбежното заговаряне) и се измъкнах.

Реших да походя по тревата. Но уви. Не беше толкова хубаво колкото си го мислех, представях и спомнях.  Тревата беше суха.

Една измъчена градска трева.

Намерих си пейка, по встрани, с надеждата, че няма да бъда отново обект на атака. Е, размина ми се на косъм – две жени тъкмо се бяха засилили и се отказаха в последния момент. Така поседях и почетох на спокойствие една странна книга на странна писателка с трудно запомнящо се име ( жената на Пол Остър де ) и имах възможностда зяпам хората.

Хубаво е, че имаше много хора с колела И млади хора които се разхождаха. Майки с деца. Един татко с дъщеря си, който се кокошинеше за да привлече вниманието на  приближаващата млада жена. Видя съпругът и в далечината, обаче, и направи рязък завой.

…

Добре облечена млада двойка, явно с претенции за стил и високо самочувствие. Момичето вървеше и люпеше семки. Тази откровена проява на простащина винаги ме е изумявала, а в случая беше още по-фрапиращо.

…

Отново двойка, този път около 50те. Жената прилично и спретнато облечена. Мъжът – гол до кръста. Космат и (предполага се) потен. Беше грозна гледка. Да, разбирам, на всички ни е горещо, но не виждам защо трябва да се изтезават околните с такива гледки!

…

Поседях около  час и нещо на моята пейка и се запътих към Попа.Тъй като имах доста време до срещата се пошлях доволно из околните улици. Има нещо толкова хубаво на Попа. Сигурно е защото можеш да видиш всякакви хора – но някак си имаш чувството, че всички са едни млади и безгрижни. Имаше едно момиче с огромни сини очи и ресници като на кукла. И дългокосо рижаво момче. Толкова хубаво и цветно в неделния следобед.

Бяхме после на „Лодки“, където пихме отново мента&спрайт (установих че спрайта никак не ми допада без мента:) ) и замезвахме с гумени мечета Haribo (които Драго беше донесъл от Бон – там била фабриката където се произвеждали). Оказа се „неочаквано добра комбинация“. Дори си направих „пияни мечоци“ – пуснах няколко от по-смелите да поплуват в ментата:) „Лодките“ също е хубавко място. Някакво островче в жегата и ходят някакви си свежи хора. Приятно е:) И този път дори нямаше от зверовитите комари …

Така си прекарах хубавата неделя, а утре отново ще си тананикам „Понеделник“

Най-сетне намерих време да стигна до Борисовата.Много отдавна ми се искаше да избягам от мръсна София, посядвайки на някоя сенчеста пейка и четейки нещо хубаво.

Днес най-сетне се случи. Е, почти…

Отделих около два часа и се запътих към езерото с лилиите. Не че стигнах до там. Първо рекох да се закотвя на една хубава пейчица на главната алея, където макар че минаваше доста народ, ми се стори достатъчно спокойно. Оказа се обаче че идеята ми за “лично пространство” и неговото ненарушаване не съвапада с тази на другите. Една бабка почти веднага довтаса и с любезничка усмивка ме попита дали може да седне до мен. Нали си бях решила да почивам в собствената си компания, та деленето на съкровената пейка с някой друг не ми се понрави особено. Още повече че жената седна почти в мен. Не изчаках да ме заговори (сигурна съм, че рано или късно щеше да се случи неизбежното заговаряне) и се измъкнах.

Реших да походя по тревата. Но уви. Не беше толкова хубаво колкото си го мислех, представях и спомнях.  Тревата беше суха.

Една измъчена градска трева.

Намерих си пейка, по встрани, с надеждата, че няма да бъда отново обект на атака. Е, размина ми се на косъм – две жени тъкмо се бяха засилили и се отказаха в последния момент. Така поседях и почетох на спокойствие една странна книга на странна писателка с трудно запомнящо се име ( жената на Пол Остър де ) и имах възможностда зяпам хората.

Хубаво е, че имаше много хора с колела И млади хора които се разхождаха. Майки с деца. Един татко с дъщеря си, който се кокошинеше за да привлече вниманието на  приближаващата млада жена. Видя съпругът и в далечината, обаче, и направи рязък завой.

…

Добре облечена млада двойка, явно с претенции за стил и високо самочувствие. Момичето вървеше и люпеше семки. Тази откровена проява на простащина винаги ме е изумявала, а в случая беше още по-фрапиращо.

…

Отново двойка, този път около 50те. Жената прилично и спретнато облечена. Мъжът – гол до кръста. Космат и (предполага се) потен. Беше грозна гледка. Да, разбирам, на всички ни е горещо, но не виждам защо трябва да се изтезават околните с такива гледки!

…

Поседях около  час и нещо на моята пейка и се запътих към Попа.Тъй като имах доста време до срещата се пошлях доволно из околните улици. Има нещо толкова хубаво на Попа. Сигурно е защото можеш да видиш всякакви хора – но някак си имаш чувството, че всички са едни млади и безгрижни. Имаше едно момиче с огромни сини очи и ресници като на кукла. И дългокосо рижаво момче. Толкова хубаво и цветно в неделния следобед.

Бяхме после на “Лодки”, където пихме отново мента&спрайт (установих че спрайта никак не ми допада без мента:) ) и замезвахме с гумени мечета Haribo (които Драго беше донесъл от Бон – там била фабриката където се произвеждали). Оказа се “неочаквано добра комбинация”. Дори си направих “пияни мечоци” – пуснах няколко от по-смелите да поплуват в ментата:) “Лодките” също е хубавко място. Някакво островче в жегата и ходят някакви си свежи хора. Приятно е:) И този път дори нямаше от зверовитите комари …

Така си прекарах хубавата неделя, а утре отново ще си тананикам “Понеделник”