След като миналата година за пръв път имахме възможност да се насладим на българско издание на TED, логично очаквах с голямо нетърпение TEDxBG 2011.

Отново няма да се спирам в детайли на лекциите, сигурна съм, че много хора ще пишат надълго и нашироко 🙂

Идеите

Владимир Донков даде много силен старт на конференцията с разказа си за работата си в едни от най-изолираните и студени кътчета по света. Този човек излъчваше такава жизнена енергия, такава радост от това че е жив, която е трудно да се опише, трябва да се почувства. Както казвам напоследък -имаше го онзи пламък на тиха лудост в очите му. В  присъствието на такива хора е трудно да се оплакваш, трудно е да останеш безучастен. За моя голяма радост имам възможност да общувам често с човек с подобна нагласа и винаги е зареждащо и ме кара да вярвам че да, ако наистина човек иска нещо – е напълно способен да го направи. Разгледайте снимките в блога на  Калина 🙂

Във втория модул „Създатели“  най-впечатлеващ беше дизайнерът Илиан Милинов, който представи няколко гениални в простотата си идеи (сред които най-големи овации безспорно получи столът за влюбени HUG).  Искрено се надявам да има все повече подобни идеи за продуктов дизайн и за дизайн на градската среда – те имат потенциал да развият  у българина вкус към красотата и функционалността на простите неща.

Стив Кайл провокира залата с теорията си за „the baba factor“ 🙂 – а именно – дълбоко вкоренената от времето на соц-а у българите сериозност. Именно тази наша сериозност ни кара да вярваме,че игрите са „лапешка работа“, че нещата „няма как да станат“, че няма смисъл да опитваме. И затова сме сред най-нещастните хора на планетата. „Играйте повече, защото играта е поведенчески модел, който се е запазил през хилядите години еволюция, а природата едва ли греши“, подкани ни Стив.

Съвсем на другия край на емоционалната скала беше лекцията на Яна Бюрер-Тавание за изоставените деца в Домовете за деца с увреждания. Много ми е трудно да говоря за тази лекция. През цялото време в главата ми се  въртеше плашещата мисъл,че тези домове са не много различни от лагерите на смъртта. Безумно, немислимо, непростимо е това да се случва в една „цивилизована“, „демократична“ държава, която е част от ЕС! И въпреки това то се случва! Наистина се възхищавам на смелостта на Яна да се захване с такава тежка битка. Можем да и помогнем – вижте как на сайта на „Български Хелзинкски Комитет“

Нещо много хубаво, което се случи на ТEDxBG 2011 беше „презентацията“ на момчетата от „Хахаха импро театър“

Презентация в кавички, защото импровизираните етюди бяха по скоро закачка и игра с публиката, накараха хората да се поотпуснат, да се посмеят и да забравят за малко „the baba factor“ 🙂

Хората

Съгласна съм с  Деси, че едно от хубавите неща на тази конференция е „да си говориш с хората“. За мен беше много вдъхновяващо да науча например, че някои познати бяха дошли на конференцията с родителите си. Дори разговарях с една „родителка“ и тя беше наистина много вдъхновена и решена да разпространи мълвата за TED сред своите познати. Какво по-хубаво от това, а 🙂

Организацията

Логистично всичко беше почти безупречно. Браво хора!

Но…честно казано бях откровенно разочаровна от някои от лекторите и неспособността им да задържат вниманието ми за повече от 2 минути. Няма нищо по-фрустриращо от прекрасни идеи, които имат потенциал да „запалят“ много умове, но умират, защото лекторът не успява да ги облече в необходимите думи. Надявам се организаторите да помислят върху това и да открият къде е разковничето – дали в личността на избраните лектори или в подготовката им преди събитието.

Енергията

Ако трябва да изразя с графика енергията излъчвана от идеите на конференцията, то вероятно тази графика щеше да започва с много висок връх, да спада до някакво по-ниско ниво, достигайки своя пик в частта „Провокатори“. За съжаление частта на „Разказвачите“ не успя да поддържа тази линия и енергията спадна до нулата с последната част (на Мая Новоселска). Краят, вместо да е истински надъхващ( поне толкова надъхващ като началото) се случи по неразбираем и не особено адекватен и приемлив за мен начин.

Вдъхновението

Всъщност, едно от най-хубавите изречения което чух не беше част от лекциите, а от един от разговорите ми в лобито.

„Защо изостави блога си? Аз толкова ти се възхищавах как пишеш – кратко и хубаво!“

Е, да – тази публикация съвсем не е доказателство за това.

Но, Мими – you made my day 🙂

*илюстрацията е от тук

Не ме разбирайте погрешно. Обичам слънцето повече от всичко.

И все пак – има нещо толкова хубаво в дъждовните дни.

Дъждовните дни са бавни.  Интровертни. Поръсени със сладка меланхолия.

Дъждът измива наслоеното  по сградите, дърветата и минувачите сиво.

Можеш да си седиш у дома и гледаш как падат капките. И да ги слушаш.

Кап-кап. Туп-туп. Шляп -шляп.

Дъждът има толкова различни гласове.

Можеш без всякакво притеснение да обуеш смешни гумени ботуши, да сложиш дъждобран и да излезеш да се порадваш на дъжда.

Не заради друго…просто защото „зрелите хора“ не правят така.

Можеш и да отидеш да пиеш чай и да похапнеш бисквити у някой добър приятел. Ей така просто да му позвъниш на вратата и с мило-глуповата усмивка да кажеш „Ами, навън вали…и не се сетих за нищо по-хубаво от това да дойда да те видя“.

Можеш да измислиш още толкова много истински неща.

Хубавата идея „София диша“ ми напомни за ето този текст, който написах преди време:

Когато си мисля за София, първото, което изниква в съзнанието ми е „Шишман”, облян в следобедните лъчи на лятното слънце. С разбитите плочки, познатите витрини, хората, звуковете, миризмите.  С толкова спомени, неразсънени утрини и случайни срещи.

Ето например месарят, облечен в бяла престилка, отваря сутрин  дюкяна си и се обляга в рамката на вратата. Гледа важно-важно как улицата се събужда и очаква първите си клиенти. Толкова е симпатичен и съвсем мъничко комичен, че няма как да не те усмихне. С тази престилка, зализания перчем и старата табела „Месарница” над вратата – ще рече човек, че се е объркал и по случайност е попаднал в 80-те, във времето на социализма.

Домилява ми за едно време (за което само съм слушала), когато София е била сравнително малък град, а хората, живеещи на дадена улица са се познавали по име и са се поздравявали, щом се срещнат. Спирали са да обменят някоя и друга новина от махалата, а децата са лудували на уличното платно без надзор и необезпокоявани от нищо.

Предадохме улиците на автомобилите. Първо уличните платна, а после и тротоарите и градинките. Изтръгнахме звуците на човешката глъч, изтрихме усмивките. Повечето улици вече са просто отсечки, по които преминаваме, за да стигнем от точка А до точка Б. И ги проклинаме, че са тесни и никога няма свободни паркоместа.

„Шишман” за щастие е от по-инатливите улици, които не се дават толкова лесно. Хората упорито продължават да се събират пред някое от многобройните заведения. Прави, седнали, облегнати на някоя стена с неизменната бира в ръка – говорят по цели топли  нощи.  Като че ли минувачите на тази улица се усмихват повече, вдигат по-често поглед нагоре към  поизлющените балкончета. Забавят крачка и се зазяпват в някоя витрина.Минеш ли по „Шишман” – все някой познат ще срещнеш, ще размените по дума-две…Винаги е шарено, нещо се случва, тупти, живее!

Не е обикновена тая улица… Хем е част от „широкия свят”, хем си е твоя. На „Шишман” можеш да си позволиш да бъдеш себе си. Защото си си вкъщи.

Вчера видях на „Шишман“ деца да играят на гоненица, да пускат хвърчила. Имаше рисунки по асфалта.

Кой знае…може би има надежда за София.

Повече за вчера + видео тук

„София Диша“ ще има тази неделя (22-ри август) и следващата (29 август).