Не съм особен фен на музеите. Вещите, извадени от контекста на времето и наредени в прашни стъклени витрини, не  ме грабват. Музеите за мен са повече израз на тление и преходност, отколкото на запазена памет. Е, разбира се – има изключения, но като цяло доста рядко посещавам  музеи.

Затова реших да се възползвам от вчерашната  „Нощ на музеите и галериите“ и да разгледам Националния политехнически музей.

Дали защото се намира малко встрани от центъра (на „Опълченска“, близо до „Сливница“) или заради нещо друго, музеят ми се видя леко запуснат и неподдържан. А иначе определено си струва да се види. Експонатите са доста интересни, като например…

Този автомобил , създаден от немската фабрика „Месершмит“, която произвежда едноименните самолети от Втората световна война. Самата кола прилича на самолет – дълъга, тясна, със стъклен покрив и самолетно кормило, само дето има колела вместо крила 🙂

Има и прекрасно  запазен Ford Model A, както и няколко „Балканчета“, едното от който с двигател, задвижван на слънчеви батерии.

Сред разнообразните експонати в музея могат да се видят компютри (включително преносими) от 80-те години на миналия век, сметачни машини, видео и фото камери,радиоапарати, магнетофони и портативни грамофони. А витрината с мобилните телефони отпреди 10-15 години забавлява всички 🙂 Наред със сложната техника са изложени и някои по-обикновени, но също толкова интересни домашни уреди като кафемелачки, прахосмукачки, перални, машина за домашен сладолед.

Някои експонати будят известно недоумение с обозначенията си 😉

Всичко е прекрасно но…за съжаление.

Витрините на музея изглеждат както са изглеждали през 1985г. И прахът не е бърсан горе-долу от тогава май…

„Наблюдения на небесните тела днес няма да се извършват заради лоши атмосферни условия“ ни уведомява набързо написана табела.

За още по-голямо съжаление, Националният политехнически музей, в „Нощта на музеите и галериите“ затвори в 23.00 ч. Затвори под носа на голяма група хора, които искаха да влязат…и след като служителките започнаха да ни подвикват „да побързаме,че ще затварят“ още в 22.30 ч.

На излизане през мокрия двор се обърнах и се замислих,че на фасадата на старата соц-сграда добре би седял надпис „Музей на съжалението“.

Това е улицата, на която живея…преди време. Сега от „любовта“ няма и следа – на нейно място има „частен паркинг“

Преди известно време бях на нещо като представяне на проекта и книгата „Моята улица.Кубински истории“ и от тогава все се чудя коя е „моята улица“.

Беше ме впечатлило в индийците – целият им ден (че и нощ) протича на улицата. Личното пространство е сведено до минимум – всичко се случва и се изживява на улицата и няма скрито-покрито. Това е може би трудна за възприемане концепция за западните общества, но според мен носи някаква очарователна непринуденост и общностен дух. В България – може би заради климата, а може би заради някои исторически и културни особености – животът на улицата не е толкова популярен. В общия случай – свикнали сме да си седим вкъщи и да не се интересуваме какво се случва отвъд прага.(Това вероятно е едно от отраженията на така наречения „аморален фамилиализъм“ – термин, за който научих наскоро).

И все пак всеки си има улица, която му е свидна. Дали защото всеки ден е минавал по нея, за да иде до училище, или пък защото там е получил първата целувка…или просто защото на тази улица цъфтят люляци или кестени.
Има някои улици, които просто няма как да не ги обикнеш, носят нещо в себе си, което няма име, но е…уютно.

Обичам и когато улиците ме изненадват с нещо – някоя скрита врата към вътрешно дворче, стара излющена табела, балкон от ковано желязо. Ето защо много се радвам на снимките на Пейо 🙂

Tъй като вярвам в разказването на истории – ще се радвам ако разкажете за „вашата улица“ :). Първите поканени да го сторят са – Пейо, Вера, Мария, Деси и Мишо.

Имам един много ярък спомен от детството си. Някаква гостенка от чужбина, която с майка ми развеждаме из старата част на Велико Търново. С гордост и показваме богатата етнографска колекция от български национални носии и предмети от бита, която се помещава в прекрасната сграда на Хан „Хаджи Николи“.

После, оказва се, Ханът е върнат на наследниците му, музеят затворен и се почват спорове и дела.

Колко пъти минавайки по Самоводската чаршия, надниквах зад железните врати и си мислех…ех, кой знае кой ще я купи тази невероятна сграда и какво ще направи с нея.

За радост, тази приказка се оказва с щастлив край – по-неведоми пътища един американец разбира за хана и го купува (цялата история прочетете тук).

В момента ханът е разделен на няколко части -музейна част, ресторант-енотека и кафене, обзаведено във възрожденски стил. На плочите отпред се мъдрят две-три кокетни масички и столчета от ковано желязо, където вече е достатъчно топло да поседне човек на питие дори вечер :). Персоналът е любезен, а когато ни донесоха шарени яйца и козунак „от заведението“  съвсем ме спечелиха.

Тези дни ще посетя и музейната част, където в момента са изложени сребърни и златни накити от Варненския исторически музей.