Днес най-сетне намерих време да стигна до Борисовата.

Много отдавна ми се искаше да избягам от мръсна София, посядвайки на някоя сенчеста пейка и четейки нещо хубаво.

Днес най-сетне се случи. Е, почти…

Отделих около два часа и се запътих към езерото с лилиите. Не че стигнах до там. Първо рекох да се закотвя на една хубава пейчица на главната алея, където макар че минаваше доста народ, ми се стори достатъчно спокойно. Оказа се обаче че идеята ми за „лично пространство“ и неговото ненарушаване не съвапада с тази на другите. Една бабка почти веднага довтаса и с любезничка усмивка ме попита дали може да седне до мен. Нали си бях решила да почивам в собствената си компания, та деленето на съкровената пейка с някой друг не ми се понрави особено. Още повече че жената седна почти в мен. Не изчаках да ме заговори (сигурна съм, че рано или късно щеше да се случи неизбежното заговаряне) и се измъкнах.

Реших да походя по тревата. Но уви. Не беше толкова хубаво колкото си го мислех, представях и спомнях.  Тревата беше суха.

Една измъчена градска трева.

Намерих си пейка, по встрани, с надеждата, че няма да бъда отново обект на атака. Е, размина ми се на косъм – две жени тъкмо се бяха засилили и се отказаха в последния момент. Така поседях и почетох на спокойствие една странна книга на странна писателка с трудно запомнящо се име ( жената на Пол Остър де ) и имах възможностда зяпам хората.

Хубаво е, че имаше много хора с колела И млади хора които се разхождаха. Майки с деца. Един татко с дъщеря си, който се кокошинеше за да привлече вниманието на  приближаващата млада жена. Видя съпругът и в далечината, обаче, и направи рязък завой.

…

Добре облечена млада двойка, явно с претенции за стил и високо самочувствие. Момичето вървеше и люпеше семки. Тази откровена проява на простащина винаги ме е изумявала, а в случая беше още по-фрапиращо.

…

Отново двойка, този път около 50те. Жената прилично и спретнато облечена. Мъжът – гол до кръста. Космат и (предполага се) потен. Беше грозна гледка. Да, разбирам, на всички ни е горещо, но не виждам защо трябва да се изтезават околните с такива гледки!

…

Поседях около  час и нещо на моята пейка и се запътих към Попа.Тъй като имах доста време до срещата се пошлях доволно из околните улици. Има нещо толкова хубаво на Попа. Сигурно е защото можеш да видиш всякакви хора – но някак си имаш чувството, че всички са едни млади и безгрижни. Имаше едно момиче с огромни сини очи и ресници като на кукла. И дългокосо рижаво момче. Толкова хубаво и цветно в неделния следобед.

Бяхме после на „Лодки“, където пихме отново мента&спрайт (установих че спрайта никак не ми допада без мента:) ) и замезвахме с гумени мечета Haribo (които Драго беше донесъл от Бон – там била фабриката където се произвеждали). Оказа се „неочаквано добра комбинация“. Дори си направих „пияни мечоци“ – пуснах няколко от по-смелите да поплуват в ментата:) „Лодките“ също е хубавко място. Някакво островче в жегата и ходят някакви си свежи хора. Приятно е:) И този път дори нямаше от зверовитите комари …

Така си прекарах хубавата неделя, а утре отново ще си тананикам „Понеделник“

Жегата си е жега и не бива да се слушат натоварващи неща.

А ефирни.

Easy и  chill out

Затова в плеъра си качих няколко песнички на Мика (малко е gay-like, но ние не дискриминираме, нали ) и вече се улавям, че вървя и си тананикам по улиците „Relax, take it eeeeaasy…“ 

Имам си и още една  – Take it easy my brother Charlie (странна версия на песента тук) мисля че на Zuco 103.

Освен това тази песен на  Ерика Баду ми действа много размазващо.

А като чуя Pokito a Poko започвам да мечтая за безкрайни плажове и нощни фиести и неволно се усмихвам. Нямам търпение до слушането на живо в сряда

Бебел Жилберто ме настройва романтично, а Gotan project внасят необходимата доза драматичност, без която знам, че ще умра от скука.

И лятото е прекрасно…

Нямам особено ясен спомен, ама някаква интуиция ми подсказва, че на тази дата преди 6 години ми беше бала (може и на 23-ти да е било взъщност).

Какво си спомням ли?

Роклята – дълга,с много дантела и висока талия. Хубава, но естествено впоследствие неизползваема. Чантата също.

Бижутата – сребро и седеф. Слагам ги рядко…

Обувките – бяха безсрамно евтини на фона на тези, които съученичките ми си бяха купили…И после ходих с тях на салса. Още ги пазя, ама май трябва да ги разкарам че се скъсаха…

Самата вечер…не мога да се сетя дали валеше както сега …по-скоро е възможно да е имало леки превалявания, но нищо съществено.

Бяхме в „Интера“ – много лош избор на място. После в една забутана механа на Арбанаси, където между 3 и 5 слушахме една и съща касета с чалга…

После по някое време като се съмна ходихме да ядем и аз шляпах боса (защото заваля) по главната да търся отворен магазин за да купя бутилка шампанско за да черпя едни приятели.

Дам…като цяло съм много против цялата история с баловете. Някакви келеша трошат грешни пари (с които може да се финансира една година обучение в универистета или поне нещо по-смислено) за да се покажат колко са фешън, кул, готени и прочия прояви на излишна показност. Всъщност всички знаят, че родителите са спестявали сума ти време, че родата е помогнала кой с кво може. И че не е важно абитуриента да се чувства добре, важно е комшиите да висят по балконите и да цъкат „вай вай, то наш’то гардже най-хубаво“. Айде без такива…ако цялата дандания е имала смисъл преди 40 години, когато гимназистите не са имали толкова лесно достъп до „живота на големите“, то днес, когато децата си имат гаджета от 6 годишни, за пръв път правят секс на 10 и в междучасията си пийват (в най-добрия случай) бира…цялата тази работа с баловете ми прилича на смешен маскарад и парад на еснафщината 😦

…със своя сив рефрен,
защото теб те няма в този празен ден.
В луната отразен те виждам как си още тук
и пак не мога да заспя в цветен сън.

Много любима песен на Ваня Щерева.

Днес дъждът продължи да  разказва истории. И да сближава хората.

Докато чаках 280 на Плиска една възрастна жена ме попита дали може да се приюти под чадъра ми. Стана ми странно и хубаво 🙂