Истанбул е нахален като уличните си търговци, които те заговарят на хиляди езици от всеки ъгъл.

Той влиза в теб и завладява сетивата. Слуха. Обонянието. Зрението.

Сърцето ти.

Истанбул е гъст и тъмен като утайката от кафето.

Хем горчив, хем сладък.

Истанбул се пие на малки, бавни глътки. С кеф.

Той е  сладкия ябълков чай, който момчетата разнасят сутрин с табли по дюкяните.

Той е мързелив котарак, опънал се да пече корем на мартенското слънце пред Синята джамия.

Той е стипчив сок от нар, прясно изцеден от уличен търговец и изпит на крак на една почти отвесна и много тясна уличка.

Той е рибарски залез на пристанището и хапка balık ekmek*.

Той е импровизирана музика, небрежно създавана по ъглите, в музикалните магазини, в тесните кафенета.

Той е сръчен чирак, който се промъква ловко между масите със съд с живи въглени за да ти запали наргилето.

Той е в красивите орнаменти на оята, в която женските пръсти вплитат толкова много мечти.

Истанбул е още толкова много неща.

И колкото и на бавно да го пиеш – една чашка никога не ти стига. Винаги искаш да се върнеш за още.

__

*balık ekmek – хлебче с риба, рибен сандвич

Това е витрината на един от магазините за индийски стоки, които никнат като гъби напоследък в центъра на София.

На пръв поглед няма нищо нередно в нея…

Като изключим снимката на индийката в жълто сари, изложена сред манекените.

Може би собствениците си мислят, че образ на индийска жена в автентична дреха продава.

Асоциацията, която аз си направих беше:

Жени като тази работят за мизерна надница десетки часове на ден, за да може ние, хората от другия край на света да си купуваме евтини дрехи (в ниската цена се включва значителна надценка – печалба за продавача).

Мисълта ме накара да се почувствам некомфортно.

А да продадеш стоката си на някой, който не се чувства особено комфортно е доста трудно, уважаеми продавачи…

Признавам си още в началото, че и аз обичам понякога да купувам неща, от които нямам особена нужда. Че ми е едно такова топло и хубаво под лъжичката (макар и за кратко) като си имам нещо новичко.

Оценявам практичността на големите супер, хипер и мега-маркети. Но смятам, че наред с това да предлагат изключително разнообразие от стоки, основна цел на тези магазини е да създават добри условия за безмозъчно пазаруване.

Наскоро прекарах известно време с позната (пенсионерка), чието основно занимание е по цял ден да обикаля магазините. Всяко второ изречение съдържаше думата Kaufland: как това продавали, как еди-какво си било на промоция, какви хубави намаления имало, колко били чисти тоалетните. Звучеше като промит мозък!

Естествено жената ни заведе да пием кафе във въпросния магазин и не се въздържа да ни „разведе“ като с особено внимание и гордост ни демонстрираше претъпканите щандове с „Тоалетно пате“ (2 на цената на 1) или евтините електроуреди, въпреки очевадната липса на интерес от наша страна. Беше видимо разочарована,че не пожелахме да си купим нищо, дори от стоките с 50% намаление.

Най-потресаващото в случката е, че въпросната жена изобщо не осъзнава че има проблем.  Че пазаруването се е превърнало в някаква наркотична зависимост. Купуване на ненужни неща в ненужни количества,  за да задововоли (в повечето случаи) несъществуваща потребност. Кратки измамни моменти, в които чувстваш задоволство че притежаваш, че си надхитрил системата, победил си.

Някаква изкривена форма на щастие.

Нямаше как да не направя паралел с това доста стряскащо видео в блога Асен Ненов.

Днес е 3-ти март. Национален празник на Република България.

Аз обаче няма да ви поздравя с поизпразненото от съдържание „Честит празник, БЪЛГАРИ!!!“ (особено важно е българи да е с caps lock и три удивителни).

Няма да ви поздравя, защото не чувствам този празник като свой.  Не мога по график да се почувствам горда, че съм родена в България.

Няма да ви поздравя и защото мисля, че е крайно време да престанем да се сещаме че сме българи само на 3 март, 24 май и 6 септември. Да веем знамена и пеем патриотични песни само „на празник“, докато през останалото време тайно мечтаем да емигрираме и явно псуваме съдбата, че сме се родили точно тук.

„Националната гордост“ в момента е кухо понятие, което чакаме някой да изпълни със съдържание вместо нас. Вместо сами да си създадем нещото, което да ни дава повод за гордост. Да правим изключителни неща, които да ни карат да сме щастливи,че сме българи и помагат на останалия свят да види България като уникална страна.

Да напишем нашата история. Заедно.

Но „заедно“-то винаги е било най-трудно за българите.

Без това „заедно“, обаче, дори и да достигнем по-добър жизнен стандарт (което неминуемо ще се случи в следващите десетилетия), ще си останем най-нещастната нация в света.

Аз не бих била особено горда да съм родена в най-тъжната държава на планетата, а вие?