Днес ми се случи нещо толкова рядко за България, че реших да го споделя.

Влязох в магазин „100 овце“ да търся подарък. Избрах нещо и тръгнах да го плащам. Докато го опаковаха, споделих на момичето зад щанда, че „ще дойда пак, този път за да взема нещо за себе си“.

И тогава тя откачи една от висящите играчки – мъфин от плат, на който пише „сполука“ и ми каза „Заповядайте, да има нещо и за вас“.

Една минута не знаех какво да кажа.Толкова неочакван и мил жест!

Със сигурност ще се върна отново да си купя нещо от магазинчето. И междувременно ще разкажа на поне 10 човека как се отнесоха с мен 🙂

 

 

Тези дни, покрай подготовката на една училищна постановка имах възможност да посетя интересен антикварен магазин.

Огромно, прашно помещение, задръстено с всякакви предмети. От масивните дървени гардероби и бюфети, елегантни масички и столове, посуда, та до най-малките и изящни порцеланови чашки.

Толкова много човешки съдби.

Счупена цигулка. Руски автомобил-играчка. Дървена шейна с кормило. Военна каска със заварена дръжка, превърната в черпак.

Тишина. Безшумните стъпки на черната котка, която се разхожда тържествено из своето собствено Царство на мъртвите. Едва доловимия шепот на струпаните един над друг предмети. „Погледни към мен! Виж ме, аз може да съм поизцапан, но пък съм все още здрав“ , пъчи се стар прашасал скрин. „Едно време бях толкова изящна и красива, че всички ахваха щом застанеха пред мен“, шепти тоалетка с повехнала вече хубост. „Ако знаете само какви важни особи са седели върху мен. Аз съм един истински аристократ!“, ревматично проскърцва прояден от дървениците стол.

И миризмата. На прах и преходност. На хиляди истории. На раждания. Любови. Страсти. Смърти.

Ако искате да чуете или да помиришете вечността влезте в антикварен магазин.

Вероятно ще уловите и онази прозрачна, носталгична романтика на мъртвите предмети, така добре пресъздадена от Атанас Далчев:

Стаята

Би казал, че във тази стая
не е живял отдавна никой,
че е заключена стояла
с години нейната врата.
Тук има миризма на вехто
и прах на всичките неща,
тук бавно времето превръща
във прах безжизнен сякаш всичко.

В ъглите расне неусетно
вечерната дрезгавина
и вехне есенното слънце
върху килимите на пода,
а светят жълти зимни дюли,
наредени върху комода
като голяма броеница
от кехлибарени зърна.

Какви лица ли отразило
ревниво пази огледалото?
То сякаш е един прозорец,
отворен в друг предишен свят.
Часовникът е вече млъканал
и в неговия чер ковчег
лежат умрели часовете
и неподвижно спи махалото.

Портрети на жени, които
са си отишли от света,
висят, от слънце пожълтели,
окачени върху стената,
заспала тежко върху пода,
сънува в здрача тишината
и цялата печална стая
залязва бавно с вечерта.

1925

 

 

 

 

 

Днес попаднах на поредното изказване по повод „тъпите PR-и“ и реших като един своеобразен представител на въпросното племе да ви кажа какво мисля.

Да започнем с това,че

…съм абсолютно наясно , че в момента модната професия сред всички кифли е не фризьорка или манекенка, e PR. Де що има изрусено, нацупено и надупено създание в нета – все за „Пи-Ар-ка“ или „имиджмейкърка“ учи. От това следва че PR= тъпа кифла.

Освен това

…да, знам че „тъпите PR-и“ пращат тъпи мейли със безумен subject и 30 МБ снимки. Че пишат груби, обидни, неграмотни материали.

За тези неща няма извинение, но има обяснение и то е, че тези „тъпи PR-и“ просто не са научени да правят нещата както трябва. А защо не са научени да правят нещата както трябва?

Ето няколко възможни причини:

• защото всеки смята,че може да преподава „PR“ , „Връзки с обществеността“ и „Комуникации“  , но не са толкова много  практиците, които наистина могат да споделят опита си и да провокират мисъл в главите на учащите;
• защото едни от най-популярните ( и често самопровъзгласили се за такива)  „PR“ -и в България са създали един доста изкривен имидж на тази професия;
• защото болшинството от медиите търсят сензации. Колкото по-скандално звучи една новина – толкова по-голям шанс има да „влезе“ във вестника. Да не говорим, че за огромно съжаление, една част от журналистите изобщо не си правят труда да преработят полученото от „PR“-а съобщение, а просто правят copy-paste;
• защото като цяло бизнесът в България все още не е съвсем наясно какво е PR?. Mного често се случва шефът да каже – „Абе не може ли тука нещо – малко Пи-Ар да си направим, това онова. Да ни пишат по вестниците, да ни покажат по телевизията?“ Действа се краткосрочно, търси се моментна популярност, а не дългосрочно обвързване и диалог с публиките. А това е благодатна почва за поява на много PR-„специалисти“;
• не на последно място – защото масата потребители на информационни продукти в България търсят лесносмилаем продукт, fast-food, който ще погълнат и почти веднага ще забравят. В случая няма значение нито стилистиката, нито пунктуацията.

В заключение:

И в PR – професията има много хора, които се стараят да си вършат качествено работата.  По-добре е да ги поощряваме и ценим. А на останалите – безмилостно да посочваме грешките. Току-виж се научили как се прави (след 3-тия, 4-тия опит) :).