Думата ми всъщност не е за никакви компютри и прочие сложни схеми.

Просто някак си лятото дойде с твърде много живинки – летящи, пълзящи, хапещи, щипещи и не винаги особено симпатични.

Разбира се първенството се държи от комарите, с които към момента се боря сравнително успешно с помощта на един Райд на таблетки. Това само в стаята казван. За навън не съм се обзавела още (ако не се смята едно мазило с не особено приятния аромат на оцет), което си бях взела когато ходих в Индия. Но това беше ехеее, колко отдавна. Изтекъл му е срокът на годност. А за някои места си е направо задължително човек да има анти-комарно средство – „Лодки“ например (както мисля там да си направя рожденния ден, трябва да си предупредя гостите, за да не ми е това последния купон на който идват ).

За хлебарките няма смисъл да се говори – те определено се кефят на лятото и единствения начин за total extermination (освен атомната бомба де)  за който се сещам е да викнем ХЕИ да напръска целия блок. Това обаче означава да искам пари от 20 семейства, 80% от които подозирам са пенсионери и познайте как ще ми дадат.

Е, поне добре че не съм се натъквала на други по-зловещи насекоми като бълхи например. Не знам как ще реагирам ако видя бълха наживо. В представите ми те са някакви нереални същества дет ги показват в цирка (дори нямам идея колко милиметра са големи точно). Има опасност да изпищя яко ако ми се случи да срещна някоя.

А като бях в Борисова онзи ден имаше едни малки такива мушички, а съм сигурна че и кърлежите са дебнели в засада в близката трева.

Изобщо лятото е хубав сезон, ама прави хората още по уязвими за злокобния апетит на разни тварички които са колкото дребни, толкоз и вредни

Днес най-сетне намерих време да стигна до Борисовата.

Много отдавна ми се искаше да избягам от мръсна София, посядвайки на някоя сенчеста пейка и четейки нещо хубаво.

Днес най-сетне се случи. Е, почти…

Отделих около два часа и се запътих към езерото с лилиите. Не че стигнах до там. Първо рекох да се закотвя на една хубава пейчица на главната алея, където макар че минаваше доста народ, ми се стори достатъчно спокойно. Оказа се обаче че идеята ми за „лично пространство“ и неговото ненарушаване не съвапада с тази на другите. Една бабка почти веднага довтаса и с любезничка усмивка ме попита дали може да седне до мен. Нали си бях решила да почивам в собствената си компания, та деленето на съкровената пейка с някой друг не ми се понрави особено. Още повече че жената седна почти в мен. Не изчаках да ме заговори (сигурна съм, че рано или късно щеше да се случи неизбежното заговаряне) и се измъкнах.

Реших да походя по тревата. Но уви. Не беше толкова хубаво колкото си го мислех, представях и спомнях.  Тревата беше суха.

Една измъчена градска трева.

Намерих си пейка, по встрани, с надеждата, че няма да бъда отново обект на атака. Е, размина ми се на косъм – две жени тъкмо се бяха засилили и се отказаха в последния момент. Така поседях и почетох на спокойствие една странна книга на странна писателка с трудно запомнящо се име ( жената на Пол Остър де ) и имах възможностда зяпам хората.

Хубаво е, че имаше много хора с колела И млади хора които се разхождаха. Майки с деца. Един татко с дъщеря си, който се кокошинеше за да привлече вниманието на  приближаващата млада жена. Видя съпругът и в далечината, обаче, и направи рязък завой.

…

Добре облечена млада двойка, явно с претенции за стил и високо самочувствие. Момичето вървеше и люпеше семки. Тази откровена проява на простащина винаги ме е изумявала, а в случая беше още по-фрапиращо.

…

Отново двойка, този път около 50те. Жената прилично и спретнато облечена. Мъжът – гол до кръста. Космат и (предполага се) потен. Беше грозна гледка. Да, разбирам, на всички ни е горещо, но не виждам защо трябва да се изтезават околните с такива гледки!

…

Поседях около  час и нещо на моята пейка и се запътих към Попа.Тъй като имах доста време до срещата се пошлях доволно из околните улици. Има нещо толкова хубаво на Попа. Сигурно е защото можеш да видиш всякакви хора – но някак си имаш чувството, че всички са едни млади и безгрижни. Имаше едно момиче с огромни сини очи и ресници като на кукла. И дългокосо рижаво момче. Толкова хубаво и цветно в неделния следобед.

Бяхме после на „Лодки“, където пихме отново мента&спрайт (установих че спрайта никак не ми допада без мента:) ) и замезвахме с гумени мечета Haribo (които Драго беше донесъл от Бон – там била фабриката където се произвеждали). Оказа се „неочаквано добра комбинация“. Дори си направих „пияни мечоци“ – пуснах няколко от по-смелите да поплуват в ментата:) „Лодките“ също е хубавко място. Някакво островче в жегата и ходят някакви си свежи хора. Приятно е:) И този път дори нямаше от зверовитите комари …

Така си прекарах хубавата неделя, а утре отново ще си тананикам „Понеделник“

Най-сетне намерих време да стигна до Борисовата.Много отдавна ми се искаше да избягам от мръсна София, посядвайки на някоя сенчеста пейка и четейки нещо хубаво.

Днес най-сетне се случи. Е, почти…

Отделих около два часа и се запътих към езерото с лилиите. Не че стигнах до там. Първо рекох да се закотвя на една хубава пейчица на главната алея, където макар че минаваше доста народ, ми се стори достатъчно спокойно. Оказа се обаче че идеята ми за “лично пространство” и неговото ненарушаване не съвапада с тази на другите. Една бабка почти веднага довтаса и с любезничка усмивка ме попита дали може да седне до мен. Нали си бях решила да почивам в собствената си компания, та деленето на съкровената пейка с някой друг не ми се понрави особено. Още повече че жената седна почти в мен. Не изчаках да ме заговори (сигурна съм, че рано или късно щеше да се случи неизбежното заговаряне) и се измъкнах.

Реших да походя по тревата. Но уви. Не беше толкова хубаво колкото си го мислех, представях и спомнях.  Тревата беше суха.

Една измъчена градска трева.

Намерих си пейка, по встрани, с надеждата, че няма да бъда отново обект на атака. Е, размина ми се на косъм – две жени тъкмо се бяха засилили и се отказаха в последния момент. Така поседях и почетох на спокойствие една странна книга на странна писателка с трудно запомнящо се име ( жената на Пол Остър де ) и имах възможностда зяпам хората.

Хубаво е, че имаше много хора с колела И млади хора които се разхождаха. Майки с деца. Един татко с дъщеря си, който се кокошинеше за да привлече вниманието на  приближаващата млада жена. Видя съпругът и в далечината, обаче, и направи рязък завой.

…

Добре облечена млада двойка, явно с претенции за стил и високо самочувствие. Момичето вървеше и люпеше семки. Тази откровена проява на простащина винаги ме е изумявала, а в случая беше още по-фрапиращо.

…

Отново двойка, този път около 50те. Жената прилично и спретнато облечена. Мъжът – гол до кръста. Космат и (предполага се) потен. Беше грозна гледка. Да, разбирам, на всички ни е горещо, но не виждам защо трябва да се изтезават околните с такива гледки!

…

Поседях около  час и нещо на моята пейка и се запътих към Попа.Тъй като имах доста време до срещата се пошлях доволно из околните улици. Има нещо толкова хубаво на Попа. Сигурно е защото можеш да видиш всякакви хора – но някак си имаш чувството, че всички са едни млади и безгрижни. Имаше едно момиче с огромни сини очи и ресници като на кукла. И дългокосо рижаво момче. Толкова хубаво и цветно в неделния следобед.

Бяхме после на “Лодки”, където пихме отново мента&спрайт (установих че спрайта никак не ми допада без мента:) ) и замезвахме с гумени мечета Haribo (които Драго беше донесъл от Бон – там била фабриката където се произвеждали). Оказа се “неочаквано добра комбинация”. Дори си направих “пияни мечоци” – пуснах няколко от по-смелите да поплуват в ментата:) “Лодките” също е хубавко място. Някакво островче в жегата и ходят някакви си свежи хора. Приятно е:) И този път дори нямаше от зверовитите комари …

Така си прекарах хубавата неделя, а утре отново ще си тананикам “Понеделник”

Жегата си е жега и не бива да се слушат натоварващи неща.

А ефирни.

Easy и  chill out

Затова в плеъра си качих няколко песнички на Мика (малко е gay-like, но ние не дискриминираме, нали ) и вече се улавям, че вървя и си тананикам по улиците „Relax, take it eeeeaasy…“ 

Имам си и още една  – Take it easy my brother Charlie (странна версия на песента тук) мисля че на Zuco 103.

Освен това тази песен на  Ерика Баду ми действа много размазващо.

А като чуя Pokito a Poko започвам да мечтая за безкрайни плажове и нощни фиести и неволно се усмихвам. Нямам търпение до слушането на живо в сряда

Бебел Жилберто ме настройва романтично, а Gotan project внасят необходимата доза драматичност, без която знам, че ще умра от скука.

И лятото е прекрасно…