Днес решавам да похапна с приятел в центъра. Случих се на „Славянска“ и понеже ми се ядеше нещо традиционно, влязох в механа „Избата“ (един-два пъти бях опитвала и бях доволна).
Казвам на сервитьорката „Маса за двама“ и тя ме настанява в близост до бара. Поръчвам си пилешка супичка с хлебче. Отварям си книжката и зачитам. Изобщо…идилия…
Идва човекът, с когото имах среща…Изненада – води още един приятел. Прегръдки, целувки…Знаете как е – не сме се виждали от една година.
-Бихте ли ни дали един допълнителен стол – питам любезно сервитьорката.
Тя (троснато):
– Ми не, щото няма да мога да минавам.
Аз (опитвам се да се усмихна и да бъда убедителна):
– Е, все ще се сместим някак.
Нейно величество сервитьорката, обаче е непреклонна:
– Не може, ще ми пречите да минавам – отсича вече агресивно.
-Тогава, бихте могли да ни настаните на друга маса – опитвам се да предложа изход от ситуацията.
– Нямаме свободни места – отвръща девойката с глас нетърпящ възражение. Все едно не им плащам да се нахраня а им искам някаква огромна услуга.
– Е, какво предлагате – аз, вече доста раздразнена от отношението. Да изгоня приятеля си, защото няма място за него ли?
Тя – самото въплъщение на наглостта:
-Ами вие сте си виновни, защо ми казахте че искате маса за двама!
– Просто не знаех, че ще дойде трети човек – последен опит да обясня на обслужващата ни девойка ситуацията.
Разбира се – без резултат.
Станах, платих си супата и изляох.

Казах си „Какво пък толкова, как иначе ще рабера че съм си у дома, ако няма такива случки?“
Но пък от друга страна – „Колко малко усилия изисква да се държиш човешки с хората около теб. Особено ако пък за това ти плащат!“